10.29АМ

пия си кафето и се приготвям да работя.
идвам да работя всеки ден в едно кафене и когато казах това на майка ми, тя се зарадва, че съм си намерила на-сетне нормална работа.
много се разочарова, като й обясних, че идвам да пиша в кафенето.

и всеки ден се сблъсквам с хора и планети от миналото си.

и се чудя.

и си пия кафето.

понякога самата мисъл че обичаш може да те направи сноб.

in the cold light of morning

get you mind scattered in the air
think about nothing
think never again

get lost
get laid
get drunk
get high
don't think

you're
falling.

аз

ротердам. по цял ден пушим хашиш и пием чай.

важно време от живота ми е, както го чувствам. взех някои доста сериозни решения и на всичкото отгоре май вярвам в тях.

истината е, че бях много ядосана на света. бях много ядосана. и не го осъзнавах. и се бях задръстила с неосъзнат гняв. и не функционирах.

отпуших се. сега протичат някакви неща през мен
и те не са задължително хубави, но има движение.

съжалявам, че трябваше да прекъсна  своето образование (отново), но това е. прегледах си списъка  с тъпи неща, които мога да направя с живота си, и това беше единственото, което ме устройваше донякъде.

ще ми липсват много неща. но по-добре е да ми липсват много неща, отколкото да липсвам аз.

rotterdam afternoon

i pack my bag
tune my guitar
put my jacket and my boots on
it's cold in the netherlands
then go
go
go

i don't know where i'm going, but i'm pretty sure i feel better that way
last year i had no idea who i was, but knew where i was going
and now i find i prefer it the other way around
i'm sorry, future
sorry, parents
sorry, bulgaria,
terribly sorry, theatre

gotta to go.

клас

Ще ви коря

и пак ще ви обичам.

През ругатните, 

пакостите

бедствията,

продънените салове на плиткото,

забравената свръзка на наречията

уплашени от следващото утре,

разюздани от падналото вчера,

изкашляни от дроба на уюта 

в забравено от боговете село,

прогизнали от дъжд и суматоха,

забрали прахоляк

и без утеха

разплакани в трамвая между блоковете - 

изгубили

завинаги

надежда:

Да отрека - и пак ще ви обичам.

Прострени между пода и сърцето

на залите, от мъка задимени

по някаква щастлива безметежност,

която май - уви - не съществува.

И ние

пушим на перваза на небето

и сме сами в света,

и все не ни достига,

и все се мъчим да откраднем още малко,

и все животът се криви и ни отрича,

и все накрая - 

уж е свято - 

а сме жалки.

Какво е нашето?

И вярното?

И всичко

е малко по-обикновено от в главите ни

и малко по-незахабено от сърцата ни.

Сега почти ще се научим да обичаме

и после пак 

ще ни изгони вятъра.

душа

писането е нещо лично.
писането е пряко свързано с вадене на кирливи ризи и теглене на черта върху старите сметки.
налага се да се изправиш пред себе си гол.
не ти е комфортно.
не ти е красиво.
понякога.
иска ти се да беше другояче или да имаше друго тяло, друга душа за временно ползване
а няма
някак си трябва да преглътнеш гнусотиите, които сам си натрупал там някъде вътре
не е красиво
понякога
да правиш равносметка на отминалото не е толкова лесно, когато е отминало толкова много
отношенията трупат прахоляк и мръсотия и всякакви гадости
и ти ги трупаш
иска ти се да е другояче, но не е
иска ти се да си друг човек, но не си
тогава лъжеш и пишеш глупости

не трябва да лъжеш

писането е затова, да си кажеш истината
от която те е срам
от която ти се повръща
в която си се удавил
която те дращи отвътре
която се правиш, че не съществува
която не ти принадлежи
която те обсебва
която криеш
писането е затова - да влезе въздух

да дишаш

и е трудно, когато дробовете ти са изсъхнали
да ги изпълниш с любов
отново

защо така си гърчиш душицата

цяло лято

чакам това лято от почти две години
изчаках си чакането
много търпеливо
поработих
посвирих
успях да започна да уча изкуство и да се издържам с изкуство в българия
успях да не загубя никого, когото обичам
успях да обичам

сега мога за един месец да се опитам да събера онова, което се е разпаднало