клас

Ще ви коря

и пак ще ви обичам.

През ругатните, 

пакостите

бедствията,

продънените салове на плиткото,

забравената свръзка на наречията

уплашени от следващото утре,

разюздани от падналото вчера,

изкашляни от дроба на уюта 

в забравено от боговете село,

прогизнали от дъжд и суматоха,

забрали прахоляк

и без утеха

разплакани в трамвая между блоковете - 

изгубили

завинаги

надежда:

Да отрека - и пак ще ви обичам.

Прострени между пода и сърцето

на залите, от мъка задимени

по някаква щастлива безметежност,

която май - уви - не съществува.

И ние

пушим на перваза на небето

и сме сами в света,

и все не ни достига,

и все се мъчим да откраднем още малко,

и все животът се криви и ни отрича,

и все накрая - 

уж е свято - 

а сме жалки.

Какво е нашето?

И вярното?

И всичко

е малко по-обикновено от в главите ни

и малко по-незахабено от сърцата ни.

Сега почти ще се научим да обичаме

и после пак 

ще ни изгони вятъра.