От любов към София

при всяко тръгване
лъжа по-малко
един чифт обувки,
забравени някъде
една чаша с нещо
и чужда запалка
като запоследно
и влак вместо чакане
и после какво
любовта като в книгите
е няколко страници по-далече от мене
цигарите парят в студа и по пръстите
остава
с ъ м н е н и е
след  с ъ м н е н и е
навсякъде град след града като рана
и път, и небе като бели снежинки
навсякъде зима
навсякъде рано
и нищо не зная, и нищо не питам
назаем пари
и любов
и квартири
навсякъде утро и нощ за утеха
и тихо
на пръсти
по стълбите късно
през чуждите стаи
през чуждите мисли
отивам си
тръгвам си
тръгвам си
тръгвам си
и в пътя
забравям
навсякъде
себе си.

последна нощ

в солун винаги пече слънце, когато вали. 

днес всичко ми липсва. липсва ми всеки град, всеки човек ми липсва, всяко павенце, всяка тухличка, всеки глас, всяко тяло. 

иска ми се навсякъде да се върна, всичко да направя, от нищо повече да не се лиша. 

иска ми се да зная защо умирам.

всичко в този ден ме кара да вярвам - слънцето, тежките водни капки, гласовете на тези чужди хора, които си разказват историите, малката кухня, жълтата лампа,така силно ме кара да вярвам всичко.

но аз не зная в какво. 

солун

може би най-лошото не е поставянето на граници. може би има причина границите да бъдат там. може би сърцата ни, също като нас, са номади. може би когато започнеш, никога няма да успееш да спреш.

Прекарвам живота си в срещи и раздели със случайни непознати хора, с които ставам близка за три дни, за пет дни, за седмица, с които космополитно си говорим на различни езици, ей такива хора, аржентинци, италианци, французи, германци, сърби, чехи, поляци, българи, руснаци, украинци, китайци, ей такива едни хора, които ми разказват отново и отново една и съща история. Не, не уча. Прекъснах. Не, не работя. Напуснах. Не, не знам къде ще отида, когато си тръгна от тук. Are there any beers in the fridge? Не, нямам квартира, оставих я пролетта. Закриха ми общежитието. Here's some beer. Let's play some music. Let's go dancing on the street.

И после музиката. И после песните. И после смеха. На малката павирана солунска уличка е светло, топло, терасите са ниско над земята, танцуваме като бесни под звездите и на пет различни езика отекват песните ни, крещят по вените ни, в два през нощта съседите от отсрещната сграда танцуват и пеят с нас от терасите си. Гърците, които не умеят да работят, но така умеят да се забавляват. Бъди щастлив по призвание. Бъди щастлив по призвание, предпоставките ги зарежи, те сами ще дойдат. Как ехти летния въздух с гласовете ни. Как смъди димът по стените на къщите. Как е топъл асфалтът под нас. Как силни и млади са телата ни. Как само настоящето го има. И така съм щастлива. И така цяла съм с небето и земята под босите си крака. Така много си струва животът ми в този момент. 

Добра съм в това. С ръка на сърцето мога да кажа, че преди две години само можех да си мечтая да съм щастлива толкова лесно. 

След първия път всичко става толкова лесно. За първи път пиеш, за първи път пушиш, за първи път излизаш от държавата, за първи път правиш секс, за първи път правиш компромис със себе си, за първи път се отказваш да продължиш. 

И ето те в еврозоната. Границите паднаха. Върви. Бягай. Спасявай се. 

Само преди три години ми се искаше да изляза от един град и просто знаех, че ако се махна, ако само се махна, всичко ще се нареди, ще съм свободна, ще зная какво да правя. Нищо няма да ми липсва. Нищо няма да ме дърпа.

Чак сега зная, че земята ще ми е тясна. 

Как мога да живея в орехова черупка и да се чувствам господар на безкрайни простори. Как само мога да живея.

А как живея. Как живея. Как бягам. Как си пилея времето само. Как бягам от свят на свят да се моля да намеря нещо  д р у г о ,  когато толкова ми е ясно, че друго не се намира, когато всичко в тебе иска отново същото.

Никъде нищо няма. Никъде нищо не откривам. Светът ми е празен, празен, празен.

Може би най-лошото не са поставените граници. По-лошото е, че зад всяка граница стоиш ти самият.
Най-лошото на стените,

най-лошото на стените,

когато стените паднат,

и отвъд

няма

нищо.