"мога да драсна клечката на душата си"

драсни си клечката.
направо.
какво, като не спираш да се връщаш.
какво, като студената земя
е по-красива от едното вкъщи.
какво, като избягалия плаж
с небето от платна и кухи миди
е празен и е нощ, и няма как.
и като всичките обувки са ти тесни,
и като дрехите ти плачат за игла,
и като пръстите ти - целите в мазоли,
изриват пръст като с лопата от нощта,
и те боли до пръсване сърцето.
какво като си тъжен и голям -
когато в теб е светло и широко.
езиците на бога и света
оплитат всякога във ужас и надежди -
но не и там,
под тия боси стъпала,
събрали лятото
във прашните си пори.
драсни!
избягай!
колко много страх
изтича в запъхтяния ти поглед.
недей да дишаш,
даже не мисли.
драсни, докато още в теб е цяло
едното въгленче:
и то да те взриви,
да гръмне силата на младото ти тяло,
и да изправиш ръст до ръста на света
на коленете си, направени кал,
да се изправиш като цялата земя,
и с тоя взрив
светът
да почне
отначало.