една последна цигара и тръгваме

думите идват тогава

когато необходимостта от тях е толкова голяма, че не можем да се изразим по никакъв друг начин

аз съм събирач на мигове

миговете могат да се повтарят, не могат да се споделят

човек трябва да преживява мигове, но никога не бива да ги повтаря

не съм се наспивала отдавна

в търсене на някакви определени думи

в търсене на време да изпитам деня си отново

и има мигове, когато сякаш се помиряваш със себе си и с тоя свят

и с всичките отминали времена, по които си страдал

и в това примирение именно се взривява целият безсмислен бунт на съществуването ти

няма страшно

в тия мигове си цял

гориш

изпитваш саморазрушителна любов

деструктивна носталгия по целия живот

вероятно това е да осъзнаваш тленността си

един мой редактор така ми каза веднъж "и още не се отказваш от това усещане за обреченост"

не

не се отказвам 

приветствам го

обречеността ни е най-красивото в нас

не е красив духът сам по себе си

красив е в съприкосновение с нашата смъртна плът

и ако толкова много го повтарям, то е защото плачем от красота

и се смеем от болка

в началото на тази зима се ужасих от идеята, че сигурно никога няма пак да чувствам с тая отчаяност и с тоя интензитет

с който съм можела преди

чисто хормонално не е възможно, казаха ми, откъде хормони за такова нещо

тогава сигурно имам най-големия хормонален дисбаланс

защото усещам всяко нещо в тая малка вселена

мое

и силно

и близо

ние хората на изкуството сме невероятни късметлии

и ето пак не спя

и ето пак обичам

и ето пак

и ето пак

прекрасно е

прекрасно е, че сме живи