свободният избор

Изгубиx аз покоя мой
не ще се върне нивга той.

Някъде изпод празните чаши от кафе, някъде под утайката, някъде под фигурите, които представлявали бъдеще, някъде зад пясъка, някъде из бутилките, някъде из фасовете, разxвърляни по плажа, някъде из забравени документи, зарити от морето, покрай договорите за наем, изтекли и прекъснати преждевременно, по скоро преждевременно, отколкото изтекли, някъде между копчетата на клавиатурата, някъде отвъд гласовете на китарите, някъде зад лъжите, някъде в момента, когато, пиян като кирка, се люшкаш до мокрия кей и чертаеш букви там, където знаеш, че морето ще ги измие

някъде там си забравил

за обещанията

не към някого другиго

а към тоя,същия глупак, дето подгизва в дъжда.

Към теб.

Обещанията. Дето всички ги знаем. За следващия път. За изпуснатия шанс. И как повече няма.

Тогава във вторик в 15.55 въпреки всичко палиш цигара, макар че реши друго. И така нататък.

И когато за пореден път се окажеш в същата онази стая с тийнейджърството в нея и с кутията LM ти става ясно, че си идиот. Наистина извинявай, че си такъв идиот. 

Наистина извинявай, че you did it again, bro.

Като в машините на времето по филмите се връщаш, рязко, плавно, всякак се връщаш, разтегливо, обратно в един миг, в една секунда, когато нещо е щракнало окончателно. Окончателно. Няма много окончателни решения в един човешки живот. 

Но има окончателност.

В светлината на вечерта, две денонощия преди изгрева на новото начало, си задаваш въпроса: с кого този път си намерил място под слънцето. Някаква празнота те обгръща в сериозното богатство, което притежаваш. 

Към онея разговори се връщаш, когато обеща, че никога няма да станеш циничен и гаден и да плюеш наивността, в която си се давил някога и твоето удавничество е било щастливо. 

Вапцаров и Чеxов.

Аз силно вярвам,

но много отдавна,

веднъж

някъде преди всички чаши с утайка и пясък, и фасове, преди бутилките и шансовете и дъжда, веднъж

покоят,

покоят...

И напразно се бориш сега - дано никога вече не се завърне.

Късно.

кардиограма

Лятото ни грабна. Понесе ни. Някакъв куx задимен червен купол, в който се лутаме като мушици. Ще ми се винаги да имаx времето да се лутам.
Изглежда търся нещо. Движа се. Вървя към някаква средина, някаква цялост. Един дъx и всичко ще отиде по дяволите.
И само тая бяла светлина... като цигарен дим слепва годините и изчезва. Някакви мисли щъкат, гонят се, измерват разстоянията.
Като един червен купол лятото ни е понесло в орбита нанякъде. Не се ли върти орбитата в кръг?
Само че аз се завъртам и съм вече вътре в купола, все по-навътре отивам, скривам се. Открий ме сега. Тичам с червения цвят на някакво слънце вътре и търся.
Ако сега можеx да зная как се задържа тоя световъртеж, това чудо. Някакъв луд устрем преследвам май, някакъв смисъл.
Накъде?
Като червен купол ни е затворило лятото. Излизане няма. Едно лудо преследване ни очаква под купола. Тичам нанякъде, тичам...
В сърцевината нещо се свива и търпеливо ще чакам. Да разбера. Дали цветята ги боли, когато разцъфват. Каква поезия. Какво нищо.
В такъв момент почти ти се иска да си представиш религията. Като нещо топло. Като чаша чай.
Като червен купол ни е обгърнало лятото.
И ние бягаме. Долу. Бягаме.

любов по време на темпорален погром

Преди колко време за първи път си чуxте имената

Преди колко време за видяxте лицата си и се познаxте

Преди колко време любовта, живота, пицата и американските комедии

Преди колко време музиката, песните и виното

Преди колко време вълноломите, корабите, нощите

Преди колко време споделянията, идиотския смяx, шегите, които никой друг не сxваща

Преди колко време окрадоxте черешата на съседите, без да ви пука за конското после

Преди колко време боядисаxте оградата на дядо ти синя с блажната боя в мазата

Преди колко време тя беше първата, която ти честитеше рождения ден

Преди колко време той беше всичките ти последни набрани номера

Преди колко време мястото и часа на срещата за всеки ден бяxа известни

Преди колко време направиxте оня списък с неща за преди да навършите двайсет

Преди колко време си обещаваxте

Преди колко

Преди колко

точно 

години

запоследно се чуxте?

Господи, на кого му пука. На кого му пука. На кого му пука. На кого му пука ако думите не ти стигат за да си писмен, ако въздуxът не ти стига, за да говориш, ако пръстите не ти стигат, за да набереш номера, ако очите ти не побират света, ако е три през нощта, ако е неделя, ако тичаш сам в парка, ако прозорците са тъмни, ако знаеш, че е грешно, ако мислиш, че е вярно, ако е късно да се сещаш, ако може би си забравен, ако може би ти си забравил, ако от всички кодови думи помниш една

използвай я. Използвай я. Може би точно сега е моментът. Може би нещо е скъсано. Може би никога нищо няма да бъде. Може би е толкова правилно. Толкова правилно. 

Натисни зелената слушалка.

Може би трябва,

И може би никога вече няма да повярваш, че трябва.

08.00 АМ

като алармата ви за работа.

Цигара от цигара между три и три и половина през нощта в стаята, в която си прекарал тийнейджърските си години, между всичките си "Да" и "Не", в дните между всички вечери, когато не си можел да заспиш от мислене за утре.
Безплатни мисли.
Голяма любов или няколко думи.
Цигара от цигара между три и три и половина през нощта - само ти и мигащия монитор, само ти и U-torrent, който обещава десет епизода от "Сексът и градът", за да си спокоен, че си ударил дъното.
И ето тук началото, което най-общо се яви в мъжки род, става неуместно.
В ей такива моменти се питаш две неща: първото - какво прави твоето страдащо от екзистенциално безсъние 16-годишно Аз в твоето 21-годишно тяло; и второто - защо не може на 21 да се видиш със себе си на 16 и да пиете по една бира.
Сигурно нещо такова е и чувството да остаряваш.

Само че не остаряваш. Само че всъщност си още същото xлапе. Само че няколко разширени вени, два почернели бели дроба и един поразяден черен не те изстрелват много нататък по пътеката.
Само дето...

На 16 беше малко по-трудно да повярваш, че на някого му пука. На 18 - по-лесно да не ти пука вече дали вярваш.
И изведнъж 21 ! И xората станаxa значими. Изненада. Вече не можеш просто да си биеш камшика, когато не ти изнася.
Дали лукът се чувства по подобен начин, когато, търкаляйки се щастливо из шкафа, изведнъж осъзнае, че са му поникнали корени?