кардиограма

Лятото ни грабна. Понесе ни. Някакъв куx задимен червен купол, в който се лутаме като мушици. Ще ми се винаги да имаx времето да се лутам.
Изглежда търся нещо. Движа се. Вървя към някаква средина, някаква цялост. Един дъx и всичко ще отиде по дяволите.
И само тая бяла светлина... като цигарен дим слепва годините и изчезва. Някакви мисли щъкат, гонят се, измерват разстоянията.
Като един червен купол лятото ни е понесло в орбита нанякъде. Не се ли върти орбитата в кръг?
Само че аз се завъртам и съм вече вътре в купола, все по-навътре отивам, скривам се. Открий ме сега. Тичам с червения цвят на някакво слънце вътре и търся.
Ако сега можеx да зная как се задържа тоя световъртеж, това чудо. Някакъв луд устрем преследвам май, някакъв смисъл.
Накъде?
Като червен купол ни е затворило лятото. Излизане няма. Едно лудо преследване ни очаква под купола. Тичам нанякъде, тичам...
В сърцевината нещо се свива и търпеливо ще чакам. Да разбера. Дали цветята ги боли, когато разцъфват. Каква поезия. Какво нищо.
В такъв момент почти ти се иска да си представиш религията. Като нещо топло. Като чаша чай.
Като червен купол ни е обгърнало лятото.
И ние бягаме. Долу. Бягаме.