предметът е рожба на човешкия страх от липса на самодостатъчност
от човешката грандомания
в желанието ни да се правим на господ и да вдъхваме живот на неживото
в копнежа ни за могъщество
идолизирали сме боговете си и сме ги превърнали в марионетки
изгонили са ни от вавилон
и сега се мъчим от грешката да направим вярно
иронизираме собствените си фетиши чрез тях самите
това е един смях, който не знам дали разбирам
и една тъга, която е много красива, но е красива заради самото си естество, защото тя е изкуствена и не лъже, че не е
и нейната нейната преструвка е искрена

свято ли е това, противно ли е - не знам още

feels like

съзнанието ми е запушено някак си
от толкова много за чувстване всичко се задръства и губя перспективата
защо го правя
лишена съм от живот или нещо подобно
много мелодраматично може да стане
но това е нормално за едно начало
нормално е и за една надежда
трябва да престана да се надявам
да спра да се примирявам
трябва да се боря
само първо да се сетя защо
само първо да намеря камъкът, в който се крие змията
само да разбера

изморена съм някак си
но не съм сигурна какво да направя по въпроса

и колко е скучно всичко това