всекиму, който има

Заровена в реставрацията на занемарената си вяра.

Не правете предварително оценки. Не преценявайте. Не го мислете. Не можем да заспим, ако се опитаме да мислим за това как всъщност се заспива, не можем да танцуваме, ако мислим за това как се танцува, не можем да дишаме, ако мислим за това как се диша. 

В дълбочината на действията се крие цялата мъдрост на животите ни. Не в отговора на питането "какво искам", а в този на питането "какво правя по въпроса?"

така си мисля.

Доста съм щастлива. Разбира се, липсват ми хора, имам доста работа за вършене, доста неща за постигане. Имам. Какво по-хубаво. 

sometimes the blues is off my shoulders

върху раменете ми тежи

върху плещите ми се изтяга
невидим

тръпнещ

ням товар

протяга се

изчаква ме

замира

и усещам 

всяко мъничко раздвижване

очакване

пробуждане

понякога го няма

понякога със седмици го няма

и ме наляга гола мъртва тишина

тогава трепвам и за миг изправям гръб

и смело хвърлям поглед в бездната

но не било красиво
от тая смайваща височина
да се изправиш сам срещу небето

било и лек или свободен 

пак си гол 

стоя гледам право в свода под краката си

и чакам часове и дни понякога

напразно

но в една последна сметка

зная

треперя дълго накрая чувам стъпки

и привеждам рамене 

със сила

не със слабост

когато тихичко, но тежко

полази пак и натежи върху ми

така вървя

така вървя

надеждата

е тежко бреме.

лице и опако

въздухът ми мирише на зима.
въздухът ми мирише на зима и гърми в тоя въздух викът, пожарът и псувнята на революцията.
въздухът мирише на зима и скоро пак ще плащаме сметки за ток с по триста лева отгоре, и пак ще ходим да подаваме жалби за разсрочено плащане в енергото, и пак ще крещим после по площадите.

ние сме деца на деведесетте. променяме или не, всичко трябва да правим с цинизъм. към всеки с мнение различно от нашето да подхождаме със скептицизъм. ние сме деца на деведесетте и сме родени да се съмняваме.

обаче аз пък си мисля за хора, връзки и отношения, и също така си мисля, че май това ми е любимото нещо в света. единственото, в което виждам перспектива. и си мисля, че може би наистина трябва да си основа религия върху есета на камю и екзюпери.

нищо, че съм на 21 и отгоре. нищо, че е ноември и ще падне скоро снега. нищо, че 11 пъти ударих на камък и три години се лутах безпосочно. нищо, че всички са някъде и в момента в ръцете ми са само камъчета от дунава и от егейско море, останали като обещание. ще се срещнем отново. разбира се, че ще се срещнем. мрежата от душите ни е, което държи тоя свят да не рухне. нищо, че трябва да съм цинична, защото съм дете на деведесетте. по-скоро няма да съм.

по-скоро не ви слушам. и не ви вярвам изобщо. животът е хубав. животът е прост. колкото и да се мъчим, пак не знаем нищо за живота.
от живота - аз имам топлото си тяло и тея камъчета, извадени от водата. и мисля да вървя сега, да, да вървя, да вървя към следващия бряг и следващата зима, и да си събирам камъчетата по пътя. мисля да си повярвам ей така, все едно съм на 16 и животът е на всяка цена живот. ей така, все едно всеки миг ще стъпя на пясъка под слънцето и ще затанцувам.
 и с идващата зима, и с  - ако ще и горчивите  - спомени за това какво се е случило някога, някъде, с някого.
не ми пречи. всяко нещо ми е ново. всяко нещо ми е любопитно.
допивам си кафето и зад завесите прозира денят и аз си мисля за хора, връзки и отношения,

мисля си и

и още миг

и слънцето

ще ми запуши устата.

из едно отворено писмо

...и час по час
очакваме
ръцете си,
очите,
очакваме по гари и шосета,
вървим със палци в синьото небе,
очакваме
отново да се срещнем
на някой бряг, до някое море.
и с топлината на асфалт под раменете
напразно как копнеем,
уморени
и натежали от вървене
и вървене,
да се отпуснем някога отново

върху някой стар,
от времето изплакнат вълнолом
под някое
горещо, старо слънце
да си отдъхнем.
в дъното на ада,
но не и тук,
но не сега,
напразно
и без следа от миналото тичаме;

о, бъдеще
напразно
те измислихме.

наказание

накъдето и да се обърна, виждам същата история
и рефлектирам веднага, и преди да се усетя, вече я разказвам
всеки път се мъча да използвам нови думи с надеждата, че накрая ще се изчерпят всичките възможности за разказване и ще се успокоя.
един от онези заровени случаи в архивите на телевизионната полиция, които детективите изравят, за да търсят
историята
нишката
брънката
и аз пак я заравям, вярно и почтително
архивът е неприкосновен като публичен дом
и накъдето и да се обърна, като огромен въпросителен знак виси над мене идеята
вярата
споменът
представата
за все същата история
пита ме целият свят какво се е случило
непрестанно
какво се е случило?
и аз - не знам, но при всеки нов въпрос все по-надълбоко виждам вътре
светът за миг е прозрачен и пъстър и аз бързам, бързам да извадя веднага парчетата, частиците от пъзела, преди да съм ги изгубила като детски спомен, който се явява за миг и щом посегнеш с мисъл към него да го уловиш, той вече се е стопил
като дежа ву
веднъж си мислех, че съм дежа ву, наистина, мислех си го, после си мислех, че съм парченце от пъзел
но накъдето и да се обърна е все същата история
просто други парчета
парчетата не стигат никога

просто друг ъгъл
просто друга дълбочина на образа
просто друга резолюция и друг нюанс и друга ревност
откривам я, преравям я, прегръщам я, разтварям се в думите си като сок на прах, неистинска, защото вече толкова отдавна я разказвам, изкривявам, изродявам, бързам
че сама не вярвам в нея
почти никога
освен понякога
освен когато се обърна и внезапно

ето

накъдето и да се обърна.