из едно отворено писмо

...и час по час
очакваме
ръцете си,
очите,
очакваме по гари и шосета,
вървим със палци в синьото небе,
очакваме
отново да се срещнем
на някой бряг, до някое море.
и с топлината на асфалт под раменете
напразно как копнеем,
уморени
и натежали от вървене
и вървене,
да се отпуснем някога отново

върху някой стар,
от времето изплакнат вълнолом
под някое
горещо, старо слънце
да си отдъхнем.
в дъното на ада,
но не и тук,
но не сега,
напразно
и без следа от миналото тичаме;

о, бъдеще
напразно
те измислихме.