въздухът ми мирише на зима и гърми в тоя въздух викът, пожарът и псувнята на революцията.
въздухът мирише на зима и скоро пак ще плащаме сметки за ток с по триста лева отгоре, и пак ще ходим да подаваме жалби за разсрочено плащане в енергото, и пак ще крещим после по площадите.
ние сме деца на деведесетте. променяме или не, всичко трябва да правим с цинизъм. към всеки с мнение различно от нашето да подхождаме със скептицизъм. ние сме деца на деведесетте и сме родени да се съмняваме.
обаче аз пък си мисля за хора, връзки и отношения, и също така си мисля, че май това ми е любимото нещо в света. единственото, в което виждам перспектива. и си мисля, че може би наистина трябва да си основа религия върху есета на камю и екзюпери.
нищо, че съм на 21 и отгоре. нищо, че е ноември и ще падне скоро снега. нищо, че 11 пъти ударих на камък и три години се лутах безпосочно. нищо, че всички са някъде и в момента в ръцете ми са само камъчета от дунава и от егейско море, останали като обещание. ще се срещнем отново. разбира се, че ще се срещнем. мрежата от душите ни е, което държи тоя свят да не рухне. нищо, че трябва да съм цинична, защото съм дете на деведесетте. по-скоро няма да съм.
по-скоро не ви слушам. и не ви вярвам изобщо. животът е хубав. животът е прост. колкото и да се мъчим, пак не знаем нищо за живота.
от живота - аз имам топлото си тяло и тея камъчета, извадени от водата. и мисля да вървя сега, да, да вървя, да вървя към следващия бряг и следващата зима, и да си събирам камъчетата по пътя. мисля да си повярвам ей така, все едно съм на 16 и животът е на всяка цена живот. ей така, все едно всеки миг ще стъпя на пясъка под слънцето и ще затанцувам.
и с идващата зима, и с - ако ще и горчивите - спомени за това какво се е случило някога, някъде, с някого.
не ми пречи. всяко нещо ми е ново. всяко нещо ми е любопитно.
допивам си кафето и зад завесите прозира денят и аз си мисля за хора, връзки и отношения,
мисля си и
и още миг
и слънцето
ще ми запуши устата.
0 коментара:
Публикуване на коментар