Ето така започва. С един от онези големите бели прозорци. Имаха дантелени пердета, ти си ги представяш. Стоя на перваза, много съм високо и съм съвсем малка. Отвън, долу има градини, има къщи и пътища, и нататък се виждат хълмовете. Живеехме в долина. От всички прозорци виждахме хълмове. Стоя права и изведнъж... Ах. И падам леко надолу, защото зад мен, в огромната стая, има един великан. И той ще ме подгони. Той вече ме гони. Но аз имам неговите огромни ботуши, с които бягам над покривите на къщите. Мама винаги казваше как е ужасно да бягаш насън, защото е сякаш стоиш на едно място, но аз бях лека. Имах ботушите. Хоп, хоп, хоп. Над пътищата, по покривите, аз тичах, великанът ме гонеше, аз се смеех, тичах към хълмовете, които винаги бяха далече. И щом се влеех в горите, се оказвах обратно в светлата стая с прозореца, а великанът – след мен. И се смеехме, и така много пъти, и всеки път бях обратно на прозореца."
и аз пак съм в светлата стая с прозореца, а великанът - след мен. колкото и да тъпчем, все се оказваме пак обратно и в това няма нищо лошо. колкото и странно да е, именно така разбираме, че сме на прав път. а, ето, пак съм тук, и пак започваме надбягването. ето, пак съм тук и пак съм себе си, и всичко ще бъде наред.
нищо по-хубаво няма от това,
че някои неща
никога не се променят.
0 коментара:
Публикуване на коментар