копнежи

Ужасно ми се иска да разбирам от физика. И ми е някак си тъжно, като си помисля: ако само бях прочела няколко простички урока за някакви електромагнитни неща [които адски ми се ще да можех да назова по име сега, за да се почувствам поне малко по-уверена в себе си, но така и не ги запомних] и бях заместила няколко цифри в една формула [която обаче помня наизуст и все още мога да изкажа закона без грешка], нещата можеха да са толкова, толкова по-различни. Безкрайно различни. Но сигурно нямаше да вървим онази вечер през градинките край големите улици и да горим пуха на глухарчетата със запалка. Те наистина не са виновни, че желанията понякога се сбъдват грешно. Понякога се сбъдват късно. Понякога не се сбъдват.
Тъжно ми е някак си. Но когато телефонът звънне и не си ти, ще трябва да вдигна и да забравя за глухарчетата. Нямам вече време да бъда тъжна. И няма да бъда. Няма да бъда.

Знам, че един ден ще проумея физиката.

предчувствие

Спонтанно скочих от мястото си и изтичах до прозореца, без изобщо да знам защо. Спонтанно реших, че трябва да се махна от там. Спонтанно грабнах чантата си, отворих вратата и изтичах надолу по стълбите, без да знам къде отивам. Спонтанно свих по пресечката вляво и забързах с всички сили към мястото, на което не знаех, че искам да бъда. Спонтанно не вдигнах подареното ми от друг цвете, когато то падна от ръката ми на мокрия асфалт. Не забелязах дъжда, който спонтанно се сипеше над прашните улици и не успяваше да ме накара да треперя.
Спонтанно погледнах часовника си и открих, че цифрите днес нищо не значат.
Спонтанно в сърцето ми зазвучаха хилядите песни, които пазех за момента, в който светът отново щеше да бъде цял.
Спонтанно вдигнах поглед
...и ти беше там.

Спонтанно.

ревнувам

Не само хората.
Всичко, което някога е докосвало сърцето ми.
Ревнувам песните и книгите, и филмите, когато някой друг ги открие след мен и обяви, че ги обича.
Ревнувам любимите си места из града, когато някой друг реши да ги направи свои.
Ревнувам любимите си цветове, когато видя някой друг да се облича в тях.
Ревнувам, когато някой реши да играе с котката ми и тя не го драска.
Ревнувам фразите, които повтарям постоянно, когато някой друг ги казва вместо мен.
Ревнувам смеха на влюбените, когато осъзная, че явно не само аз се смея по този начин.
Ревнувам бясно от изкуството, което е погълнало същността ти дотолкова, че да забравиш всичко останало.
Ревнувам думите си, когато видя някой друг да ги подрежда в поезия.
Ревнувам миговете, които никога няма да забравя, защото са толкова банални, че са се случвали на всички.
Най-много ревнувам всички онези малки нещица, които ми напомнят за теб, а толкова много други хора твърдят, че им напомнят на някой друг. Нямат право!
Ревнувам всичко, което обичам, защото не мога да притежавам нищо и защото нищо не иска да притежава само мен.

Ревнувам, защото никога няма да бъда единствена.

правила на драматизма

Това е едно от онези адски простички правилца, които всяка уважаваща себе си драма трябва да спазва. Никой никога не ги е писал, но всички ги знаят.
Същите правила, според които най-ужасното нещастие се случва точно когато всичко е най-тихо, спокойно и тъне в блажено неведение.
Според които на гарите е петък е вали, а когато чакаш на опашката в магазина, от радиото задължително тръгва Онази Песен и за капак момчето зад теб започва да си припява заедно с нея.
Според които си изгубваш телефона точно преди да получиш едно от най-важните обаждания в живота си.
Или съвсем случайно отиваш на място, на което въобще не се е предполагало да ходиш, и там срещаш именно Онзи човек, който преобръща живота ти.
Това са всички онези малки и огромни нещица, благодарение на които настъпват завръзките във всички, всички проклети истории, които някога сме имали (не)щастието да чуем.
Та именно за едно от тези правила става въпрос. То гласи:

той винаги се връща прекалено късно.