delete

Влязох с желание да изтрия и този блог. Изглежда пак ме е обхванало познатото отвращение от цялата тази блогърска история. Но малко преди да натисна бутона, се спрях - нека този път се пробвам да бъда постоянна. В последната година се научих да изтривам и изхвърлям, и станах толкова добра в това, че започвам да стигам до отчаяние. Всеки път, когато за пет минути ме налегне онова особено настроение, в което се чувствам независима, решавам да режа, късам, оставям, зарязвам. Захвърлям зад себе си всичко, което ми тежи и ме спира, и се заплита в краката ми, и ме бави, и ми пречи да бързам напред; да, това е, просто винаги се поддавам на мимолетните си настроения. Махнала съм си спирачките и когато изпуша, правя каквото ми скимне, а то обикновено е свързано именно с късане, с триене. Спонтанно, спонтанно, това е, спонтанно. Не мисля. Решавам. Клъц. Край. Точка. Повече няма да се занимавам с теб.
Всичко беше наред, преди да започна да го правя и с хората.
Така че ще започна да се отказвам от този навик по същия път, по който го придобих: от този блог. Разбира се, тогава беше друг блог, но това са подробности.
И в момента адски много ме човърка отвътре все пак да натисна проклетото бутонче. Защо? Какво значение има? Няма никакво значение дали ще изтрия тази страница, или не. Ако я изтрия, още един чудесен web-адрес ще бъде свободен, за да го регистрира някое друго запалено блогърче.
Човекът-ловец, нали така беше.
Просто мразя да бъда зависима. Имам нужда от свобода и късането на връзки ми създава илюзията, че я имам. Лошото? Дори не съжалявам, след като ги скъсам: никога не започват да ми липсват.

Baby, it's all in your head.

Все пак го реших - ще се опитам да не изтривам този блог. Ден първи от не-изтриването. Voila.