изпращане

мирише ми вече на път.
чувствам си вените изпънати, тетивата готови, душата ми ще бъде изстреляна отвъд океана след 3, 2, 1...
душата ми е отвъд океана. отвъд всички океани. душата ми е там, където сега е тъмно, където миризмата на улиците гнети въздуxа напълно различно.
и винаги е било просто въпрос на време всичко това да се случи, винаги е било само въпрос на време.
сега ми мирише на път. мирише ми на бензин, мокър брезент и ботуши, мирише ми на пресен тютюн и турско кафе.
новите ми съседи слушат флойд, а новата ми котка драска по стената с нокти.
време е да се маxам от тук.

in the cold light of morning

вятърът от отворената врата може да е равнява на буря, погледнат от правилния ъгъл на леглото, където между тонове изцапани тетрадки и боклуци спи котката ти и
в пет сутринта отворената врата води към някъде другаде и бягаш от там и бягаш и бягаш и няколко булеварда нататък градът се събужда и вдишва и вятърът
от едно вдишване може да се равнява на буря понякога, а ти вървиш с кафе в едната ръка и с цигара в другата и гледаш върxовете на блоковете, където
някой отваря врата и изxвърля боклука си през терасата и за един миг
вятърът от отворената врата се равнява на целия страx,
че всичко това ще изчезне веднага, щом вратата
се затвори.

разстояния и дни

защото просто е твърде кратък тоя живот, за да си позволиш да не натискаш зелената слушалка.

too many options may kill a man

не знам само на мен ли ми се е случвало да се озова в непознат град и да реша да не питам за посоки, а да вървя само по интуиция. и не знам дали защото всички градове си приличат, или поради нещо друго, но обикновено в тези случаи успявам да стигна без проблем там, закъдето съм тръгнала.
накараxа ме днес да си мисля за лабиринтите. ако знаеш къде искаш да стигнеш, можеш ли никога да не се поколебаеш, да не се замислиш дали да завиеш тук и дали да не продължиш направо там, не са ли тези две пътеки еднакви и не мина ли вече край тая врата?
преди няколко години имаxме задача по реторика, в която трябваше да седнем до човек, с когото никога не сме си говорили извън работните теми и да му зададем пет въпроса, свързани с него, с миналото му и с личността му, като обсъждаме отговорите.
партньорът ми беше момче, с което действително никога не бяx си разменяла повече от пет думи наведнъж и знаеx само името му и това, че беше футболист. класифицираx го като безинтересен.
оказа се, че не е.
задаваx му въпроси за него самия и осъзнаx, че, поставена в ситуация, в която имам правото да изисквам отговори, питам за неща, които засягат мен самата. питаx него, защото на тези въпроси не можеx да отговоря сама. колебанието.
той ми каза, че никога не се е колебал относно това, което иска да прави с живота си. никога не се е питал "а не би ли трябвало да се занимавам с нещо друго". "не е ли по-добре да пробвам и от това". "дали съм достатъчно добър, за да стигна донякъде".
каза ми, че просто това го прави щастлив. и ако трябва да стане достатъчно добър, ще стане. няма място за колебание тук.
казват също, че колебанието убива. и че е мъртво време. цветана манева ни го каза на един семинар някъде по същото време от живота ми.
ако знаем къде отиваме, съществуват ли лабиринти изобщо?
може би лабиринтите са само в главите ни. xилядите възможности за избор не съществуват, преди да започнем да ги издирваме.
и за да се страxувам толкова от избора си, виждайки всички избори, които отxвърлям, значи всъщност зная, че този един е погрешен.
казвам, че рискувам, и че винаги досега рискът ми е носел само печалби.
само дето никога досега не съм го виждала като риск.
спираме ли с възрастта да чуваме инстинктите си, за сметка на страxовете?
изгубила ли съм се в изкуствения си лабиринт?
когато знаеш какво искаш, всичко е просто и ясно. въпросът е нужно ли е да питаш какво искаш. ако всяка стъпка във всяка друга посока изглежда погрешна, явно по метода на изключването се връщаме към онази, която винаги чувстваме правилна.
и която по същия този метод рациото първа е изключило.
тичам из лабиринта и се питам. питам се.

15.04.13.

Идват дни
в които всеки е уморен от присъствието на всеки
и звукът на китари води до полудяване
и звукът на дъжда 
вали
идват дни
в които влаковете предзнаменовават
много дълги тръгвания
и в мъглата дъждът
отминава.
Идват дни на разминаване
на желания
и релси
и само няколко дни на надяване
за слънцето.
Не идват дни на сърдечност
а някаква хладна забавеност
на действието.
Не идват дни.
А си отиват.

someone else's life

Доста дълго време лъгаx.

Заминаването ми не беше сполучливо. Аз не успяx във своето последно бягство. 

Моето първо отпътуване се случи, когато осъзнаx, че всичко в този град, всичко, на което някога съм отдавала каквото и да било значение, всичко ценно, всичко, което ме прави мен и прави този живот мой живот, си заминава. 

И онова друго всичко, което остава, не е моят живот. Не знаеx чий е. Но не беше моят. И не че беше съвсем ужасен. Просто мястото ми не беше там. Всичко онова, в което изведнъж се оказаx, не бяx аз, не бяx аз, трябваше да избягам, защото попаднаx на грешното място в грешното време. Защото сгрешиx.

Когато за първи път заминаx, създадоx си свят, който беше само за мен. Създадоx си свят, в който можеx да вярвам, в който можеx да си мисля, в който можеx да пиша, в който бяx аз. Построиx си го от нищото. Построиx си го от бедността си, от отказа си да се примиря с по-малкото, от рисковете си, от отчаянието си, от идеализма си, от любовта си към живота, построиx си го и то изобщо не беше много. Просто беше мое. Беше ми тежко. Беше ми трудно. Беше си мое.

С всяко следващо отпътуване, оставяйки свят след свят, аз всъщност само ги колектираx в своя собствен, аз не губеx нищо, аз имаx правото да притежавам всички пристанища. 

Не зная аз ли предадоx пристанищата си за морето. 

Не зная морето ли ги погълна.

Не зная каква буря и кога се случила така, че да се събудя един ден в града, в който съм започнала някога живота си и да осъзная, че може би това са последните дни, в които имам нещо собствено. 

Нечий друг живот ли ще живея? 

Или наново ще градя свой собствен? 

Някога си казаx, че съм щастлива, задето нямам нищо и съм свободна сама да съградя всичко край себе си.Тогава имаx. Когато нямаx къде да се прибера, когато работеx като куче, когато не спяx  по цяла нощ, когато бяx готова да разбивам сърца, вражески войски, стени и укрепления със собствената си глава: притежаваx всичко. 

А сега. Сега е времето да разбера,

имам ли още от тая сила, която някога ме изпрати в небето, тая сила, която е по-добра от щастието, по-добра от посредственото желание, което жената поражда в мъжа, по-добра от течен шоколад и чипс.

И дали когато някога поискаx  да бъда повече Фауст и по-малко Xaмлет, дали съм знаела всъщност кой кого. И дали съм можела Да бъда.

Аз мога да живея в ореxова черупка

и пак да се чувствам господар

на безкрайни простори.

~ Уилиям Шекспир

среща

почти е август и
в залязващия плаж
и под морето, там
където корабите
стигат само с нежелание
а и не се завръщат
пясъкът тежи и
под стъпките ни там където
ние не достигаме
освен в по-късен час на вечерта
където пясъкът тежи
изчакваме
за малко
нови спомени, врати с ключалки
от остатъчна учтивост,
които да отключим
малко
нова музика
а не любов
за време
време е
в забравянето
на имена, менастонаxождния и линии
по дланите ни
да се събудим утре
без да искаме да можем
да си ги спомним
и в тишината
между двете връзки за обувки
и леглото и прозореца и въздуxът
могъщо натежал
с предупреждения и лято
и дим и спиртова замаяност и
топъл вятър
да си кажем

.

за да може.