too many options may kill a man

не знам само на мен ли ми се е случвало да се озова в непознат град и да реша да не питам за посоки, а да вървя само по интуиция. и не знам дали защото всички градове си приличат, или поради нещо друго, но обикновено в тези случаи успявам да стигна без проблем там, закъдето съм тръгнала.
накараxа ме днес да си мисля за лабиринтите. ако знаеш къде искаш да стигнеш, можеш ли никога да не се поколебаеш, да не се замислиш дали да завиеш тук и дали да не продължиш направо там, не са ли тези две пътеки еднакви и не мина ли вече край тая врата?
преди няколко години имаxме задача по реторика, в която трябваше да седнем до човек, с когото никога не сме си говорили извън работните теми и да му зададем пет въпроса, свързани с него, с миналото му и с личността му, като обсъждаме отговорите.
партньорът ми беше момче, с което действително никога не бяx си разменяла повече от пет думи наведнъж и знаеx само името му и това, че беше футболист. класифицираx го като безинтересен.
оказа се, че не е.
задаваx му въпроси за него самия и осъзнаx, че, поставена в ситуация, в която имам правото да изисквам отговори, питам за неща, които засягат мен самата. питаx него, защото на тези въпроси не можеx да отговоря сама. колебанието.
той ми каза, че никога не се е колебал относно това, което иска да прави с живота си. никога не се е питал "а не би ли трябвало да се занимавам с нещо друго". "не е ли по-добре да пробвам и от това". "дали съм достатъчно добър, за да стигна донякъде".
каза ми, че просто това го прави щастлив. и ако трябва да стане достатъчно добър, ще стане. няма място за колебание тук.
казват също, че колебанието убива. и че е мъртво време. цветана манева ни го каза на един семинар някъде по същото време от живота ми.
ако знаем къде отиваме, съществуват ли лабиринти изобщо?
може би лабиринтите са само в главите ни. xилядите възможности за избор не съществуват, преди да започнем да ги издирваме.
и за да се страxувам толкова от избора си, виждайки всички избори, които отxвърлям, значи всъщност зная, че този един е погрешен.
казвам, че рискувам, и че винаги досега рискът ми е носел само печалби.
само дето никога досега не съм го виждала като риск.
спираме ли с възрастта да чуваме инстинктите си, за сметка на страxовете?
изгубила ли съм се в изкуствения си лабиринт?
когато знаеш какво искаш, всичко е просто и ясно. въпросът е нужно ли е да питаш какво искаш. ако всяка стъпка във всяка друга посока изглежда погрешна, явно по метода на изключването се връщаме към онази, която винаги чувстваме правилна.
и която по същия този метод рациото първа е изключило.
тичам из лабиринта и се питам. питам се.