роден съм, за да те позная

нещото, което най-много от всичко ми липсва, е търпение.

не знам какво точно искам да напиша по въпроса, защото съм отвикнала да пиша по въпросите, също и защото в този период не мога да се изразя в думи по никакъв начин.
което сигурно означава, че не се разбирам.
но със сигурност знам, че пак си мечтая за път, много силно си го мечтая и нямам търпение да дойде лятото.
сега уча, нали. няма как да помръдна от тук докато уча.
трябва търпеливо да се преборя за това лято и за тоя път. трябва да имам какво да правя и да упражнявам, като стигна до тях.
трябва да мета своята улица, да качвам стъпалата.
опитвам се, но не мога да не гледам напред и да не си мисля колко още остава.
искам установеност, но си мечтая вече за свобода. свобода.

предметът е рожба на човешкия страх от липса на самодостатъчност
от човешката грандомания
в желанието ни да се правим на господ и да вдъхваме живот на неживото
в копнежа ни за могъщество
идолизирали сме боговете си и сме ги превърнали в марионетки
изгонили са ни от вавилон
и сега се мъчим от грешката да направим вярно
иронизираме собствените си фетиши чрез тях самите
това е един смях, който не знам дали разбирам
и една тъга, която е много красива, но е красива заради самото си естество, защото тя е изкуствена и не лъже, че не е
и нейната нейната преструвка е искрена

свято ли е това, противно ли е - не знам още

feels like

съзнанието ми е запушено някак си
от толкова много за чувстване всичко се задръства и губя перспективата
защо го правя
лишена съм от живот или нещо подобно
много мелодраматично може да стане
но това е нормално за едно начало
нормално е и за една надежда
трябва да престана да се надявам
да спра да се примирявам
трябва да се боря
само първо да се сетя защо
само първо да намеря камъкът, в който се крие змията
само да разбера

изморена съм някак си
но не съм сигурна какво да направя по въпроса

и колко е скучно всичко това

сутрин

тая идея в библиотеката да не се пуши и пие е най-глупавото нещо, измисляно някога
какво правят хората тук, за да се съсредоточат
и изобщо, къде е творческата атмосфера на това място
нали уж се занимаваме с изкуство
сега е сякаш си мисля, че изкуството е all about wine and tabacco
не е така, но аз не си доспивам
намръзвам малко повече от нужното, имам мускулна треска тук и там и ме болят пръстите от свирене
а ето че днес отново не съм готова със задачите си
ужасно ми липсва да пиша и в момента се опитвам да направя денонощието си по-дълго някак си, може би ще имам време за всичко
защо да нямам
забравила съм как се ползва клавиатура
изобщо как се ползва
разбира се съм щастлива, но как да кажеш щастлив ли си или ти е болно
едновременно искам да прегърна живота си и се съсипвам от носталгия
предварително я изпитвам и със закъснение я изпитвам
много е хубаво
много е трудно
много е объркано всичко
понякога ми пускат мухата, че има нещо неправилно
но как да го повярвам, като толкова силно ме тегли всичко
няма как това да не е верния път, защото всеки път е верен, стига да вълнува мишците ти, да ти поставя задачи
и така действието се придвижва напред
мислих си онзи ден и за периодите на търсене, но за това следващия път
отчаяната нужда е също богатство

да се надяваме

да се надяваме
че този път
ще има есен
и наистина
ще си обуем новите обувки
ще облечем памучни ризи
и ще повървим в мъглата
към дъжда
да се надяваме
и да се молим
този път да има време
да защитим изконно правото
на своята умора
да няма глъчка
в бързащите улици
да има дъжд
да сме с чадъри
за да се скрием в тях
от уморителните погледи
поне замалко
да сме анонимни
успокоени
и сами по воля
да си отдъхнем
да си отдъхнем
за малко свята тишина
за малко милост
за малко есен
да се помолим.

изтока на моето минало, запада на моето бъдеще

всъщност е невероятно колко много зарязани блогове могат да се изровят от мрежата. огромна съкровищница. пълно с оплаквания, страдание, детски страхове и първи наченки на съмнения в света. снимки от старите ленти. опити за поезия и смели мечти, преоблечени скромно. невероятно.
чета ги тези неща и направо пак ме обхваща дива радост от живота. толкова зелено и разцъфнало е всяко въжделение в оня свят, толкова престорено, обаче прозирно истинско.  удивително.
историята на нашето поколение се пише самичка от ръчичките на нас самите. ред по ред, уеб страница след уеб страница.

когато си тръгна от тук. ще сменя два автобуса с куфар, провлачен зад мен и китара на рамо. ще стигна във варна. ще се прибера, ще се изкъпя и ще измия созополския пясък от петите си, прахоляка на юга от косата си, мислите за пътя от ума си. ще се просна на леглото и ще се зарадвам. ще имам много неща за вършене. ще си стегна багажа за софия. ще браузвам да търся квартири и работа. ще си извадя документите. ще пия силен тъмен чай. ще тичам сутрин. ще се изпразня от съдържание. ще се изпълня със смисъл. ще съм здрава. ще довърша започнатото и ще започна отново.
всичките красиви спомени от това лято ще се съберат в една последна картина и аз ще си я пазя. ще си мисля за нея понякога. всичко започнато ще продължи. всичко започнато ще ме чака в софия.
него аз няма да го довършвам. него ще го живея.
когато си тръгна от тук, ще имам никакви спестени пари, но един куфар, пълен с лято. ще ми е хубаво и ще си подсвирквам по пътя. ще се смея.

ще измия пясъка от петите си

и ще замина отново.

everything was made for you and me

толкова да е осезаема свръзката между всички ни и толкова истински да усещам как целият свят се е ширнал в гърдите ми. няма съмнение, че всичко ще бъде прекрасно. няма съмнение, че ще успеем. всъщност няма какво да успяваме. ние просто сме живи, осезаемо живи, наистина живи, действително живи, и усещаме пясъка в обувките си и свръзката на океана и думите, които нямат превод, и интернационалната си любов, и музиката, което разбираш вътре в себе си, и тази, която крещиш по плажа, и бутилките вино, които се търкалят между китарите, и звездите, които падат отгоре ни, и въздухът, който лепне, и бъдещите пътиша и всичките ни бъдещи срещи и всичките раздели, които ще идват само за да сесъберем отново. всички ние. всички ние. светът се е проснал като на длан в краката ни, в очите ни, в ръцете ни, ние притежаваме света, ние сме света.
и всичко е направено за нас.

if you want to sing out, sing out

по-малко от две седмици до следващото стягане на багажа и следващото изнасяне и следващото начало. мога да кажа, че се чувствам, при все всичките перипетии, адски щастлива. натресох си едно лято неподвижност и целият свят дойде при мен. всичко си струва.
настоящето е хубаво, бъдещето е светло. всички ни е страх и това е добре. другото лято - пътя. другото лято - всичко останало. трябваше един път да направя избор и толкова.
може да не спрях цигарите, но спрях кафето.

открит сезон

какво е едно отпътуване и какво е да си заминеш, вместо да разплиташ възели
какво е една година и какво са шест години
какво е едно решение и какво са десет
какво е да сънуваш
не знам, не знам. не знам.

пътя

събери си багажа и толкова.
тръгни и върви, изгуби се
каква неочаквана болка -
да спреш пред света и да дишаш,
и миг след това под дърветата,
под сянката в дългите улици,
където паважа е светъл
и тъмни - високите улуци,
ще чуваш единствено плясъка
на своите тънки подметки,
на прашния уличен пясък
в далечното блоково ехо.
и от преминаващи гуми
зад теб хоризонтът лепкав
и тих в маранята на юни,
и сякаш току ще изчезне.
и толкова. после - далече
далече се губят очите.
да спреш - е ужасно нечестно,
ужасно е дълго - да скиташ.
а лятото жули шосетата.
а лятото още преваля.
без теб ще същото. вгледай се
и пътят е светъл - до края.

тази пролет
има бяло небе
изведнъж
преваляно от лятото
тази пролет без смях и ръце
без очи и задъхано тяло
тази пролет
не си я представям

прелетях
над квадрати студена вода
и над житните ниски полета
и се скрих
и сама
ще изчакам
сама
ще лежа във тревите и в мене
ще се вдига полека
полека дъжда
който трябва внезапно да дойде
да изригне
в небето от бяла мъгла
да повика земята от нейде
ще извикам дъжда
като някакъв гръм
проехтял и веднага заглъхнал
в тая пролет от бяло и вятър и прах
ще се спра
и дъждът
ще се върне.

некомфортна ситуация

има нещо много привлекателно в липсата на комфорт. да се катериш бос по хлъзгавите камъни, да ти ръбят въжетата на хамака или пръстта под главата ти, да вървиш седем километра пеша в жегата, да си на работа 14 часа, да те болят краката, да обичаш.
има нещо страшно привлекателно в това да търсиш нещо, нещо да учиш, нещо да очакваш.
да слушаш трейси чапман.
представям си такова едно лято, че ме е страх да си го представям. като в галерия със снимки, измежду които трябва да разпознаеш тази на бъдещето си. коя точно е твоята? луташ се из лабиринт от предположения и копнежи - избираш едно, губиш друго.

или няма верен отговор, или няма грешен. въпросът е как да избереш най-неудобния.

пролет

не мога да дишам от облаци
не мога да виждам от слънце

денят започва с тичане в парка, ябълки и риба тон, продължава с объркания вкус на кафето с обърканите мисли за думите.

една гара, цялата в сняг.

some things never change.

трябва да се научим

трябва да се научим да се наслаждаваме на копнежите си. простото им задоволяване е недостатъчно и понякога невъзможно. да седнем, както руснаците правят пред път, и да изпушим по една цигара, докато усещаме как желанието за действие прелива на вълни по тялото. адреналинът да се покачва под напора на порива. нека предъвчем очакванията си предварително и да усетим последствията. горчивия вкус, който се връща в устата ти при спомените за отминалите крушения. паренето на огънчето по пръстите ти, когато усещаш, че вече пушиш филтъра. мисли, мисли. докато разбереш смисъла на копнежа си, моментът ще е отминал.

"мога да драсна клечката на душата си"

драсни си клечката.
направо.
какво, като не спираш да се връщаш.
какво, като студената земя
е по-красива от едното вкъщи.
какво, като избягалия плаж
с небето от платна и кухи миди
е празен и е нощ, и няма как.
и като всичките обувки са ти тесни,
и като дрехите ти плачат за игла,
и като пръстите ти - целите в мазоли,
изриват пръст като с лопата от нощта,
и те боли до пръсване сърцето.
какво като си тъжен и голям -
когато в теб е светло и широко.
езиците на бога и света
оплитат всякога във ужас и надежди -
но не и там,
под тия боси стъпала,
събрали лятото
във прашните си пори.
драсни!
избягай!
колко много страх
изтича в запъхтяния ти поглед.
недей да дишаш,
даже не мисли.
драсни, докато още в теб е цяло
едното въгленче:
и то да те взриви,
да гръмне силата на младото ти тяло,
и да изправиш ръст до ръста на света
на коленете си, направени кал,
да се изправиш като цялата земя,
и с тоя взрив
светът
да почне
отначало.

ръжда не хваща

в стерилната чистота на тая зима си мечтая за цветове и загорели тела, за запотени стъклени бутилки и пясък, за табели на неразбираеми езици и за пътни карти.
да се овъргалям в прахта и да тичам след коли по околовръстни пътища.
да дишам висок въздух и да стъпвам в ниски морета.
мечтая си за вода от кладенци и палатки във ветровити гори.
за евтини хотели и шумни улици.
за крайпътни ханчета и самотни места сред планините.
как си мечтая,
как си мечтая за облаци край върховете и слънце в подножията, за миризма на дъжд и за боси стъпала между дърветата, за катерене по камъните и вино на плажа.
мечтая за едно пътуване, толкова дълго, че да мога да се прибера у дома.
сърцето ми копнее за асфалт.

е(сте)тика

продължавам да се радвам на малките удоволствия и продължавам да преживявам интензивно големите
нещата се случват и как да говориш за това
няма какво да кажеш
имаш твърде много да правиш

всяка година по същото време

има мисли, които ти помагат да изчистиш целия апартамент, да сготвиш, да не спиш цяла нощ и на следващата сутрин да излезеш навън с изгряването на слънцето. оставаш сам, за да си говориш с тия мисли. те са шумни. досадни. имат аргументи. викат една през друга. не те слушат. следват няколко различни логически линии. не ги разбираш. някои са стари. зъбите им капят. тия мисли ти помагат да извървиш града от край до край пеша. да подредиш килера. да изхвърлиш три кашона боклук от тавана. да сортираш зимния си гардероб. да обиколиш магазините и да не си купиш нищо. да преровиш всички стари писма и да ги прибереш обратно. да пускаш музика и да я спираш пак. да гледаш филми до средата. да си прочетеш хороскопа. да смесиш три парфюма. занимават те толкова, че дори да нямаш желание да пропушиш отново.
тихо. пийвай чай и се прави,че не са в стаята.

вдъхновение

понякога ей така просто не ме свърта от желание да започна поход към нещо, да спася нещо от нещо друго, да разбера премълчаното, да разкрия някаква тайна.

радост

"А това, че никога няма да видя обратната страна на Луната, ме изпълва с черно разочарование."

 Стайнбек, "На изток от рая"

 Какво да каже човек след Стайнбек.

под прикритие

(ще ти напиша нещо в скоби,
защото е тайна
и ще го скрия
между скобите
от другите.)

приличаш ми на дъжд

студените и влажни пръсти
на думите се плъзгат по врата ми
солените и хладни пръсти
на тоя изоставен и солен
измокрен въздух
провират се в косата ми
внимателен си
в малкия сюжет
и в дребния предмет
на кратък разговор
и хлъзгавите пръсти
на всяка дума
стигат до целта си
издевателстват над мисълта ми
количеството дъжд навън усилва
всеки звук
за да ти позволя
да ме подхлъзнеш
да ме сграбчиш
без движение
и с усет за мъглата
се провирам между тебе
и падналия дъжд
изчаквам те
изчакваш ме
и по врата ми плъзват пръстите
на неприемливото време
без позволение

 

близо

две тела, които се изправят
върху голямата картина на небето
и като край
поставено начало
което пада върху всеки километър
и пада страшното очакване за нещо
в едно огромно неразбиране
въпрос
върху голямата картина на небето
и в отговор
побирам те
във шепи.

небето ще се разшири

а когато те няма до мен

аз сънувам че спя, аз сънувам, че спя и сънувам

Пол Елюар

Да измия чиниите, да простра прането, да изчистя масата, да измета пода, да сгъна дрехите, да направя кафе, да вдишам от въздуха, да седна, да пиша, да пиша.

Най-хубавото от всичко е, че ми предстои най-хубавото, най-сладкото от всичките неща ми предстои: това, да твориш с някого, и да твориш с някого, когото обичаш. Небето ще се разшири.

Земята пак ще се оформя според нашите тела

и вятърът ще трябва да ни изтърпява

нощта  и слънцето ще минат във очите ни

но без да могат да ги променят.

П.Е.

тайна

умението да замълчиш навреме и да запазиш святото за себе си ти гарантира, че святото ще си остане свято. мълчаливото съзнание за едно усещане е, което го превръща в реликва.

доста хубаво

nothing's going to stop us now
we can get down anyhow

един бял лист в крайна сметка ражда бъдещето ни. чувствам се господар не на безкрайни - на безгранични, огромни, нечувани и невидяни простори. великолепно е всичко. и кафето ми е великолепно. пийте турско кафе, там е истината, не в някакви разтворими субстанции.

прекалено ми е превъзбудено, за да хващам автобуси, и смятам днес да повървя пеша и да разгледам няколко ателиета по пътя. 

като цяло хубаво било да обичаш. доста хубаво, доста хубаво. 

ей такива едни работи в началото - или пък в средата на зимата. 

хубави.

удоволствия

" - Господ е измислил любовта. Тя е красива.
 - А дали дяволът не ни изкушава?
 - Дяволът е измислица на човека.  
 - Нима не съществува грях?
 - Грозотата е грях."

"Страдание и възторг", Ървин Стоун

ям сушени плодове и слушам white stripes. мисля си за топли дъсчени подове и миризма на гнила дървесина и прах за пране. мисля си също за характери и за ситуации. за ноти и за детски спомени. и за лук. харесвам да слагам лук на нещата, които готвя.
мисля си и за Айрис Мърдок и за това колко ми се ще да можех да пия по една тъмна бира с нея и да си поговорим. бих желала да обсъдим Джулиъс Кинг например. или сандвичите със сушени кайсии. абе доста неща мога да се сетя.
най-напред ми се иска да имам един работещ лап-топ и свободни следобеди, много чай на листа, който да си варя на бавен огън, много сирене с червен пипер, купища тефтери с бележки и една купа стафиди. може би и някой от онези ароматизатори с бамбуковите клечки.
не сме далеч с тая реалност.
така са красиви хората, които правят музика. гласовете, които плачат. в момента, в които можеш да оцениш красотата в един вопъл, става ти ясно, че тъга не съществува.

хубави хора.

реминисценция

Всъщност са затворили земята в кутия и само ни лъжат, че имаме достъп до космоса. Космическите ни кораби служат единствено в рамките на черния картон, който ги заобикаля. Това е. Важното е, че сега знаем. Качвайте се на совалките и да вървим да сриваме стените. Няма нищо по-плашещо от това да си наясно, че за първи път съзнаваш затвора си като такъв. Внезапно всичко отвън изглежда спасение. Всичко вътре изглежда изгнание. Секундата, в която свободното ти тяло се сблъска с твърдината на стената, е мигът, в който осъзнаваш двата ужаса на съществуването си: да останеш завинаги вътре. И да излезеш навън.
Досущ мухи в буркани.
Странни неща сънувам напоследък.

любов

играя си на сляпа баба с половината свят.
или може би с никого. това е неприятното на сляпата баба.
жестокото е, че всички сме така. реално никога не знаеш колко точно нереалистично си представяш нещата, които се случват около теб. нямаме никаква ясна визия за нищо. baby, it's all in your head.
отказвам се да гадая и предричам. има хора които обичам, и хора, които не, и дотам се спира онова, което зная; ще се мъча да живея близо до едните и по възможност не толкова близо до другите. ако някой желае да ме отблъсне, ще го направи. и това е.
с вързани очи вървя нанякъде. все някога ще стигна до огъня. а аз съм невнимателна. сто на сто ще се опаря.
няма страшно.