in the cold light of morning

get you mind scattered in the air
think about nothing
think never again

get lost
get laid
get drunk
get high
don't think

you're
falling.

аз

ротердам. по цял ден пушим хашиш и пием чай.

важно време от живота ми е, както го чувствам. взех някои доста сериозни решения и на всичкото отгоре май вярвам в тях.

истината е, че бях много ядосана на света. бях много ядосана. и не го осъзнавах. и се бях задръстила с неосъзнат гняв. и не функционирах.

отпуших се. сега протичат някакви неща през мен
и те не са задължително хубави, но има движение.

съжалявам, че трябваше да прекъсна  своето образование (отново), но това е. прегледах си списъка  с тъпи неща, които мога да направя с живота си, и това беше единственото, което ме устройваше донякъде.

ще ми липсват много неща. но по-добре е да ми липсват много неща, отколкото да липсвам аз.

rotterdam afternoon

i pack my bag
tune my guitar
put my jacket and my boots on
it's cold in the netherlands
then go
go
go

i don't know where i'm going, but i'm pretty sure i feel better that way
last year i had no idea who i was, but knew where i was going
and now i find i prefer it the other way around
i'm sorry, future
sorry, parents
sorry, bulgaria,
terribly sorry, theatre

gotta to go.

клас

Ще ви коря

и пак ще ви обичам.

През ругатните, 

пакостите

бедствията,

продънените салове на плиткото,

забравената свръзка на наречията

уплашени от следващото утре,

разюздани от падналото вчера,

изкашляни от дроба на уюта 

в забравено от боговете село,

прогизнали от дъжд и суматоха,

забрали прахоляк

и без утеха

разплакани в трамвая между блоковете - 

изгубили

завинаги

надежда:

Да отрека - и пак ще ви обичам.

Прострени между пода и сърцето

на залите, от мъка задимени

по някаква щастлива безметежност,

която май - уви - не съществува.

И ние

пушим на перваза на небето

и сме сами в света,

и все не ни достига,

и все се мъчим да откраднем още малко,

и все животът се криви и ни отрича,

и все накрая - 

уж е свято - 

а сме жалки.

Какво е нашето?

И вярното?

И всичко

е малко по-обикновено от в главите ни

и малко по-незахабено от сърцата ни.

Сега почти ще се научим да обичаме

и после пак 

ще ни изгони вятъра.

душа

писането е нещо лично.
писането е пряко свързано с вадене на кирливи ризи и теглене на черта върху старите сметки.
налага се да се изправиш пред себе си гол.
не ти е комфортно.
не ти е красиво.
понякога.
иска ти се да беше другояче или да имаше друго тяло, друга душа за временно ползване
а няма
някак си трябва да преглътнеш гнусотиите, които сам си натрупал там някъде вътре
не е красиво
понякога
да правиш равносметка на отминалото не е толкова лесно, когато е отминало толкова много
отношенията трупат прахоляк и мръсотия и всякакви гадости
и ти ги трупаш
иска ти се да е другояче, но не е
иска ти се да си друг човек, но не си
тогава лъжеш и пишеш глупости

не трябва да лъжеш

писането е затова, да си кажеш истината
от която те е срам
от която ти се повръща
в която си се удавил
която те дращи отвътре
която се правиш, че не съществува
която не ти принадлежи
която те обсебва
която криеш
писането е затова - да влезе въздух

да дишаш

и е трудно, когато дробовете ти са изсъхнали
да ги изпълниш с любов
отново

защо така си гърчиш душицата

цяло лято

чакам това лято от почти две години
изчаках си чакането
много търпеливо
поработих
посвирих
успях да започна да уча изкуство и да се издържам с изкуство в българия
успях да не загубя никого, когото обичам
успях да обичам

сега мога за един месец да се опитам да събера онова, което се е разпаднало

издъхване

искам да съм корабокрушенец
да съм последното парченце прах на пътя
погрешния завой
като решение
да няма повече любов върху земята
да съм списание, зарязано на масата
да съм измислена и неритмична рима
да падам от въжето
да съм вятър
върху неравното поле
фалшива песен
неточен глас
отказано достойнство
проточена излишно в тишината
да се покажа и като неканен гост
да се окажа грешна
лека
и недовършена
ненужно дълга и неискрена без мярка
да няма време да се пробвам да съм друга
и нека няма време
нека е невярно
и нека няма нужда вече от ръцете ми
и от лицето ми следата да е жалка
и вечно в грешка да са сложени нозете ми
и нека пак да бъде по-добре без мене
а вътре
още по-добре ще се изгубя
добре ще знам каква е мярата за края
добре ще вярвам и до следващото чудо
добре ще смятам разстояния и вярно
ще мисля като дълг
ще съществувам

дори без никакво значение
дори без малко
какво пък толкова
и адът е за другия

експлозии

обичам
сигурна съм, че ще продължа да обичам
не можеш да обичаш едно, без да обичаш всичко

и с тоя взрив светът да почне отначало

само големи неща се случват
и както винаги след големите бури, се прояснява бавно небето
накрая ще остане само слънцето
и ще трябва пак да хукна към него, за да изгоря до кости
и всеки път все едно забравям какво е светлината
и всеки път наново си спомням
и всеки път има шанс да съм забравила завинаги
и всеки път е възможно тя да не се върне
защо така става

дом

в крайна сметка всичко пак се свежда до това да откриеш хората
и да им се отдадеш
и да поискаш да си с тях и близо до тях
и да започнете да се смеете заедно
(и да пеете заедно)
и особено когато сте фалшиви и неритмични и не ви пука
във всяка ситуация, дори и в най-ужасните, това е
и тогава тия ситуации си струват

земя

просторът не се намира, просторът се създава

въпросът е къде
въпросът е дали тук и дали сега
дали всичко не е грешка
дали е окончателно това примиряване
и примиряване ли е изобщо - вероятно да
защото чакам и се надявам
а би трябвало да разбивам стени и вражески войски със собствената си глава
би трябвало да обичам
би следвало да се боря
искаме ли винаги онова, което нямаме
оправдание за страховете ни ли е чувството, че не сме си на мястото
или е оправдание мисълта, че просто трябва да направим най-доброто в предложените обстоятелства
защото навсякъде ще е трудно така или иначе
тръгваме ли си, оставаме ли
ще ми се да знам някакви отговори
за себе си
или за другите
ще ми се да не ми беше толкова трудно и да си отида, и да се боря
не вярвам вече на преценката си
вероятно цялото ни поколение е сбъркано
защото все бягаме, нали
все бягаме
човек би си помислил, че след двайсет  и две години ще да е свикнал, обаче
не
не
комфортът на затвора ни привлича също толкова, колкото е привличал родителите ни,
и ни плаши също толкова, колкото е плашил тях
единствената разлика е, че ние имаме избор.
имаме прекалено много избори
и най-голямата грешка е да очакваме отнякъде знак и потвърждение, че сме направили верния
защото верен
няма.

пече слънце и искам да се изплезя на целия си живот, и да си грабна чантата и китарата, и да си вдигна палеца високо, и да се чупя.
искам да съм на 13 и да псувам високо срещу гадния свят на гадните възрастни, които нищо не разбират и не ми пука какво ще ми приказват
искам да е нормално да мрънкам и да не искам да слушам
майната ви, хора
ей така
ама не е ли супер освобождаващо даже само да си го представите

няма как да няма и такива дни

some things never change

"Искаш ли да ти разиграя един сън. Сънувах го много отдавна.

Ето така започва. С един от онези големите бели прозорци. Имаха дантелени пердета, ти си ги представяш. Стоя на перваза, много съм високо и съм съвсем малка. Отвън, долу има градини, има къщи и пътища, и нататък се виждат хълмовете. Живеехме в долина. От всички прозорци виждахме хълмове. Стоя права и изведнъж... Ах. И падам леко надолу, защото зад мен, в огромната стая, има един великан. И той ще ме подгони. Той вече ме гони. Но аз имам неговите огромни ботуши, с които бягам над покривите на къщите. Мама винаги казваше как е ужасно да бягаш насън, защото е сякаш стоиш на едно място, но аз бях лека. Имах ботушите. Хоп, хоп, хоп. Над пътищата, по покривите, аз тичах, великанът ме гонеше, аз се смеех, тичах към хълмовете, които винаги бяха далече. И щом се влеех в горите, се оказвах обратно в светлата стая с прозореца, а великанът – след мен. И се смеехме, и така много пъти, и всеки път бях обратно на прозореца."

и аз пак съм в светлата стая с прозореца, а великанът - след мен. колкото и да тъпчем, все се оказваме пак обратно и в това няма нищо лошо. колкото и странно да е, именно така разбираме, че сме на прав път. а, ето, пак съм тук, и пак започваме надбягването. ето, пак съм тук и пак съм себе си, и всичко ще бъде наред. 

нищо по-хубаво няма от това,

че някои неща

никога не се променят.

доверие

пусни се
държиш се френетично с кокалчетата на пръстите и ноктите ти се впиват в плътта
пусни се
пусни се
пусни се
не е опасно и единственият въпрос е доверяваш ли се или не
няма в какво да сгрешиш
от какво те е страх
не можеш да обясниш
не е рационално
пусни се
всичко е прости закони на физиката
и инстинктите на собственото ти тяло
тялото ти знае по-добре от теб
недей да мислиш
няма за какво
просто прибираш и другата ръка до тялото си


 скачахме днес от шведската стена

сбъдна ми се

не мога да мечтая за нищо
не мога да мечтая за празно синьо небе, за безоблачност, за безтегловност, за пролет
аз мечтая за хаос и лудост и за маниакална страст по земята, върху която стъпвам, по дъжда, по лятото, по живата плът
мечтая за среднощни преследвания по улиците на софия в търсене на изгубено камъче
мечтая за надбягвания с времето
за суета и разбити надежди
за гръм и трясък
моето тяло се лута в мрежите на собствените си копнежи и това му носи удовлетворение
и любов
и любов
и вяра
и вяра
аз уважавам нищото
но не мога да мечтая за нищо

когато няма какво да се каже

пет и десет сутринта е
може би трябва просто да спра да спя
удивително в каква степен съм в бунтовнически мир със себе си
особено при количеството тютюн, което консумирам
всичко е тук
и всичко просто е
сивият топъл
какво толкова
цял живот изкуство
и това е

една последна цигара и тръгваме

думите идват тогава

когато необходимостта от тях е толкова голяма, че не можем да се изразим по никакъв друг начин

аз съм събирач на мигове

миговете могат да се повтарят, не могат да се споделят

човек трябва да преживява мигове, но никога не бива да ги повтаря

не съм се наспивала отдавна

в търсене на някакви определени думи

в търсене на време да изпитам деня си отново

и има мигове, когато сякаш се помиряваш със себе си и с тоя свят

и с всичките отминали времена, по които си страдал

и в това примирение именно се взривява целият безсмислен бунт на съществуването ти

няма страшно

в тия мигове си цял

гориш

изпитваш саморазрушителна любов

деструктивна носталгия по целия живот

вероятно това е да осъзнаваш тленността си

един мой редактор така ми каза веднъж "и още не се отказваш от това усещане за обреченост"

не

не се отказвам 

приветствам го

обречеността ни е най-красивото в нас

не е красив духът сам по себе си

красив е в съприкосновение с нашата смъртна плът

и ако толкова много го повтарям, то е защото плачем от красота

и се смеем от болка

в началото на тази зима се ужасих от идеята, че сигурно никога няма пак да чувствам с тая отчаяност и с тоя интензитет

с който съм можела преди

чисто хормонално не е възможно, казаха ми, откъде хормони за такова нещо

тогава сигурно имам най-големия хормонален дисбаланс

защото усещам всяко нещо в тая малка вселена

мое

и силно

и близо

ние хората на изкуството сме невероятни късметлии

и ето пак не спя

и ето пак обичам

и ето пак

и ето пак

прекрасно е

прекрасно е, че сме живи

3 am this time

ние не се влюбваме в хора или в места
влюбваме се в живота
и когато казваме, че сме влюбени в някого
той просто ни е накарал да осъзнаем тази, другата любов
голямата
влюбваме се в мигове

три сутринта е и мисля, че просто трябва да спазя новозатвърдилата се традиция и да съобщя отново, че съществувам
всичко е много красиво
и няма нужда от дефиниция
само че аз все ще намеря какво да кажа по въпроса

non-cyrillic at sunrise

in the cold light of morning in mainz
i'm hungry, but i'm fine, i'm not happy but i got the power that's better than happiness and better than sex, but i guess you still need sex to be able to get there
i feel the freedom of imagination brought me somewhere and somehow it's the right place and time and i'm peaceful
and i'm ready to give it up for going back to the life i chose
i guess we choose everything
and i guess we lose nothing
i guess we can only guess what happens
was looking at these beautiful people last night, laughing and looking and each other and all of us were perfect
just because we didn't think about tomorrow or about always
and i realized maybe there is a reason for music to make us remember the moments and maybe our musicians are just not capable of giving us more than the moment
most probably nobody is
so we should just seize it, you know
and than cry for it when it rises from our memories through the nights we spend alone with the street lights dispersing through the window
but we should cry silently and honestly and
we should not talk about it
we should keep it sacred
not wait but live and gather memories
until it's time for history
so that when it comes to it again and  we're together and everything falls into place
we should for once get the feeling that we solved the puzzle 
we own time
and for the split second of ours we know who we are and why we breath
it's just a glimpse of faith and sacred stupidity
before we scatter into nothing just like everything will
we don't believe in our own destruction
we're working on it and are aware of it but we rise against it by the power of our reckless rebellion
life is nothing but a riot in the face of death
nothing stronger than that
we women spoil everything
let's not do it this time
let's not struggle through life with the secret will of comfort and love while pretending and willing to be adventurous
let's keep it simple
and painful:
we love until we die
than we die
the unwritten law
the very well kept secret of our suffering
coming right from the ancient past
right from the pomegranate tree
our sin is not knowing our faith of mortals,
but doubting the truth of our immortality
we must believe
in what we can't
we must learn to punish our vision of future
with the strength of us being fully aware of the time passing and our own bodies casting through it
we're not weak
but just foolish enough to think we can keep something safe
we can't
we're the sea
we're the universe
we own nothing but the flesh on our bones
we're victims of the truth that we'll all die
so be it
i don't believe what i know
i believe what i sense


back in the moment where we're all in the kitchen, glasses of wine on the table, tabacco and rolling papers in our hands
winter is raging against our window
how infinite we are in that moment
don't ruin it
don't spoil the night
every beauty has something severe in it
we have tobe cruel and easy
there's no always and forever: and not because we know it'll all die
but because our bodies know nothing but present
thinking about the future is cheating on our nature

let's keep it simple
and dive in it

4.43 AM

нали знаете тези моменти когато си в леглото и разиграваш невъзможни сюжети от живота си наум
чак тази нощ ми хрумна, че може просто да станеш от леглото и да ги разиграеш наживо
но бързо
и веднага
докато си още човека който се подвизава в главата ти
сякаш има нощи в които за няколко часа всичко става възможно
а ние обикновено проспиваме този момент в мечтания за това всичко
не искам да спя
искам да се хвърля в живота си и да се удавя в него
искам да се изгубя в собствените си думи
и в цветовете на паважа
 на катедралите
искам да се потопя във всички атмосфери едновременно
да бъда навсякъде
да вярвам безнадеждно
да прострелям примирението си
да го изцедя и изхвърля
искам да се превърна в нещо
да изгубя нещо
да се преродя в нещо
искам да позволя на света да ме учи
да рискувам безнаказано
да танцувам в студа
да пренаписвам истории
искам
истински
да се влюбя
да се побъркам
в тоя безумен дон жуан
в тоя безпардонен мухльо
в тоя бездиханен рицар
в тоя безсмъртен мускетар

в  ж и в о т а

hallelujah

ужасно е когато
втората трагедия ти се случи
за втори път
прекрасно е колко много разруха
колко много разбити прозорци
когато думите се завръщат
когато образите се завръщат
когато нещо в теб болезнено възкръсва
hallelujah