може би по-големият проблем се състои в една определена част от светогледа ми. вдишвам катран със същата безсилна толерантност с която вдишвам страх и цинизъм. приемам го за нормално, естествено, просто във всяко затворено помещение и посред всяка разходка в парка можеш да намериш и трите. обаче все пак не е наред това. не че нещо мога да направя. но не е и като нищо да не мога да направя. улавям се, че мразя цигарите, ненавиждам ги, реално толкова се изнервям от мисълта за тях, че паля една цигара, за да се успокоя.
това, да гледаш първо собствените си действия, се оказва по-трудно, отколкото някога ми се е виждало. ще трябва да спра да обвинявам когото и да било за каквото и да било. до нищо добро не води.
от друга страна ще трябва и да спра да толерирам всекиго. никого не виня за това какъв е, не е моя работа. обаче няма физичен закон в света, който да ме задължава да толерирам странното желание на тълпата да пъха нос в живота ми. тълпата и нейните съставни части. изморена съм от тях.
никой от нас не е просто понятие. не е абстракция. а толкова често забравяме за това. половината от отношенията ни с хората протичат само в главите ни. живеем в такъв страх да не ни излъжат и с толкова съмнения във всяко едно твърдение, че сме готови непременно да откриваме винаги във всичко скрит смисъл, мотив, желание, заровената факла. абсурдно е.
не виждам защо е лошо да се зарадваш на един фокус, без да мислиш как точно е направен. красивото на фокуса се състои в тайната. хубаво е да има тайни и е красиво да хвърляме въдици в неизвестното. така ми харесва. предпочитам да запазя мълчание и да се усмихна на идващата буря, докато хвърлям дърва в печката. предпочитам да дишам свободно и очите ми да са широко отворени дори в тъмното. непременно ще видя нещо. непременно ще има смисъл бдението ми. просто защото го вярвам.
0 коментара:
Публикуване на коментар