веднъж много поетично бях казала на един мъж, че е като цигарите - гадно ми е от него, знам, че до нищо добро няма да ме отведе, въпреки това нямам волята да го спра и и ми се ще просто никога да не бях го почвала. естествено, мъжа го отказах много преди цигарите. изглежда, заблудила съм се.
цигарите са някак по-дълбока одисея.
сега си седя тук с чаша доста студено и престояло кафе, което не знам дали имам намерение да пия, и се колебая какво заслужава този момент, ако не една цигара. може би една ябълка. подобно цигарите, ябълките придават на моментите много приятен оттенък. не разбирам хората, които заменят цигарите с дъвки. в дъвките липсва елементарна естетика.
доста неохотно се разделяме с привичките си. дори и с неудобните. дори и с тези, наложени от обстоятелствата. и на затворника килията му липсва.
разбира се, идва момент, когато човекът е зажаднял за промяна, за бунт, революция.
от желание за бунт пропушваш, после от копнеж по промяната спираш цигарите. странна работа сме хората.
чудно ми е все пак клинът ли е именно разковничето. е ли или не е възможно - или поне вероятно - да избием клина сами. ако съм свикнала да се задушавам, не бих желала да заменя дима с възглавница, бих желала да дишам.
много ми е чудно способна ли съм да си го позволя.
