advice

if you are going through hell,

keep going.

символизъм

Няма размер обувки, който да ми пасва като хората: номер 36 са ми малки, а номер 37 - големи. Предполагам, че в това няма нищо чудно.

четвъртък, физика

Гласът, който съм чувала и преди. Думите, които съм си преповтаряла до втръсване месеци наред. Жестовете, които са се превърнали в непрекъснат спътник на мислите ми. Смехът, който е компасът на пътуването ми вече от векове.

Не е възможно друг да играе тази роля, това е. Не е възможно. Защото тя е писана за теб. Не е възможно. Не е възможно.

Какво да ти кажа, спукана ми е работата.

отрепетиране

Упражнявам се да улавям мига. Едно от упражненията ми е винаги да спирам микровълновата точно 11 секунди преди да спре сама. Докато чакам 17-тата секунда да стане на 16-та, майка ми влиза в кухнята разплакана. Ужасявам се.
- Какво е станало?
- Нищо. Чета книга - отвръща майка ми, като бърше сълзите си.
- Какво? Коя книга? Да не е умрял някой от героите?
- Не, не, не е умрял, просто четях и изведнъж... Едно много странно усещане, разбираш ли? Много странно.

Не казах нищо.

Вместо това спрях микровълновата и изкарах горещата чаша чай.
И такива мигове има.

delete

Влязох с желание да изтрия и този блог. Изглежда пак ме е обхванало познатото отвращение от цялата тази блогърска история. Но малко преди да натисна бутона, се спрях - нека този път се пробвам да бъда постоянна. В последната година се научих да изтривам и изхвърлям, и станах толкова добра в това, че започвам да стигам до отчаяние. Всеки път, когато за пет минути ме налегне онова особено настроение, в което се чувствам независима, решавам да режа, късам, оставям, зарязвам. Захвърлям зад себе си всичко, което ми тежи и ме спира, и се заплита в краката ми, и ме бави, и ми пречи да бързам напред; да, това е, просто винаги се поддавам на мимолетните си настроения. Махнала съм си спирачките и когато изпуша, правя каквото ми скимне, а то обикновено е свързано именно с късане, с триене. Спонтанно, спонтанно, това е, спонтанно. Не мисля. Решавам. Клъц. Край. Точка. Повече няма да се занимавам с теб.
Всичко беше наред, преди да започна да го правя и с хората.
Така че ще започна да се отказвам от този навик по същия път, по който го придобих: от този блог. Разбира се, тогава беше друг блог, но това са подробности.
И в момента адски много ме човърка отвътре все пак да натисна проклетото бутонче. Защо? Какво значение има? Няма никакво значение дали ще изтрия тази страница, или не. Ако я изтрия, още един чудесен web-адрес ще бъде свободен, за да го регистрира някое друго запалено блогърче.
Човекът-ловец, нали така беше.
Просто мразя да бъда зависима. Имам нужда от свобода и късането на връзки ми създава илюзията, че я имам. Лошото? Дори не съжалявам, след като ги скъсам: никога не започват да ми липсват.

Baby, it's all in your head.

Все пак го реших - ще се опитам да не изтривам този блог. Ден първи от не-изтриването. Voila.

копнежи

Ужасно ми се иска да разбирам от физика. И ми е някак си тъжно, като си помисля: ако само бях прочела няколко простички урока за някакви електромагнитни неща [които адски ми се ще да можех да назова по име сега, за да се почувствам поне малко по-уверена в себе си, но така и не ги запомних] и бях заместила няколко цифри в една формула [която обаче помня наизуст и все още мога да изкажа закона без грешка], нещата можеха да са толкова, толкова по-различни. Безкрайно различни. Но сигурно нямаше да вървим онази вечер през градинките край големите улици и да горим пуха на глухарчетата със запалка. Те наистина не са виновни, че желанията понякога се сбъдват грешно. Понякога се сбъдват късно. Понякога не се сбъдват.
Тъжно ми е някак си. Но когато телефонът звънне и не си ти, ще трябва да вдигна и да забравя за глухарчетата. Нямам вече време да бъда тъжна. И няма да бъда. Няма да бъда.

Знам, че един ден ще проумея физиката.

предчувствие

Спонтанно скочих от мястото си и изтичах до прозореца, без изобщо да знам защо. Спонтанно реших, че трябва да се махна от там. Спонтанно грабнах чантата си, отворих вратата и изтичах надолу по стълбите, без да знам къде отивам. Спонтанно свих по пресечката вляво и забързах с всички сили към мястото, на което не знаех, че искам да бъда. Спонтанно не вдигнах подареното ми от друг цвете, когато то падна от ръката ми на мокрия асфалт. Не забелязах дъжда, който спонтанно се сипеше над прашните улици и не успяваше да ме накара да треперя.
Спонтанно погледнах часовника си и открих, че цифрите днес нищо не значат.
Спонтанно в сърцето ми зазвучаха хилядите песни, които пазех за момента, в който светът отново щеше да бъде цял.
Спонтанно вдигнах поглед
...и ти беше там.

Спонтанно.

ревнувам

Не само хората.
Всичко, което някога е докосвало сърцето ми.
Ревнувам песните и книгите, и филмите, когато някой друг ги открие след мен и обяви, че ги обича.
Ревнувам любимите си места из града, когато някой друг реши да ги направи свои.
Ревнувам любимите си цветове, когато видя някой друг да се облича в тях.
Ревнувам, когато някой реши да играе с котката ми и тя не го драска.
Ревнувам фразите, които повтарям постоянно, когато някой друг ги казва вместо мен.
Ревнувам смеха на влюбените, когато осъзная, че явно не само аз се смея по този начин.
Ревнувам бясно от изкуството, което е погълнало същността ти дотолкова, че да забравиш всичко останало.
Ревнувам думите си, когато видя някой друг да ги подрежда в поезия.
Ревнувам миговете, които никога няма да забравя, защото са толкова банални, че са се случвали на всички.
Най-много ревнувам всички онези малки нещица, които ми напомнят за теб, а толкова много други хора твърдят, че им напомнят на някой друг. Нямат право!
Ревнувам всичко, което обичам, защото не мога да притежавам нищо и защото нищо не иска да притежава само мен.

Ревнувам, защото никога няма да бъда единствена.

правила на драматизма

Това е едно от онези адски простички правилца, които всяка уважаваща себе си драма трябва да спазва. Никой никога не ги е писал, но всички ги знаят.
Същите правила, според които най-ужасното нещастие се случва точно когато всичко е най-тихо, спокойно и тъне в блажено неведение.
Според които на гарите е петък е вали, а когато чакаш на опашката в магазина, от радиото задължително тръгва Онази Песен и за капак момчето зад теб започва да си припява заедно с нея.
Според които си изгубваш телефона точно преди да получиш едно от най-важните обаждания в живота си.
Или съвсем случайно отиваш на място, на което въобще не се е предполагало да ходиш, и там срещаш именно Онзи човек, който преобръща живота ти.
Това са всички онези малки и огромни нещица, благодарение на които настъпват завръзките във всички, всички проклети истории, които някога сме имали (не)щастието да чуем.
Та именно за едно от тези правила става въпрос. То гласи:

той винаги се връща прекалено късно.