ретроспекция

"Защото надеждата, колкото и невероятно да звучи, е равносилна на примирението."

~ Албер Камю

и тъй като е хубаво да не забравяме светлото си минало, нека започна поста си с един хубав линк към един пост, който някога имах щастието да чуя прочетен по радиото, за да може сега този запис да продължава да ми налива акъл в главата, когато взема че си помисля, че много съм поумняла за пет години.

Ези - тура, 14.05. 2009.

На осемнайсет знам всичко. На осемнайсет съм напълно наясно какво искам да правя с живота си.

На осемнайсет разполагам с всички нужни светли представи за света и с всички основни философски концепции.

Също така - с достатъчно малко багаж, достатъчно устремно желание да тичам във всяка възможна посока. 

И разбира се хората не са толкова важни. Те са интересни, също така ги има навсякъде, така че няма защо да се притеснявам твърде, че може да остана сама. 

Изобщо, на осемнайсет нещата се случват лесно, стига някак си да стигне до теб проникновението, че няма завинаги да се чувстваш така и е добре да грабнеш момента и да направиш всички основни главоломни и животоспасяващи решения, преди да си затънал в отношения, връзки, морални дилеми и естествено огромния страх, че друг шанс няма да получиш.

Ако пък не успееш, то тогава правиш като мен и отбраняваш Дон-Кихотовата си вяра в неща, които не си способен да аргументираш, защото вярата, противно на модерната цинична идея, не изисква никакви аргументи, за сметка на това често дава задоволителни резултати.

И тъй като много дълго време не предприех нито едно отчаяно действие (вече сме големи и й е минало времето на отчаяната решителност), ето ме сега в нямата среда на нищото. 

Много голям е въпросът, както казват моите съграждани, и ся кво.

Ами ще ти кажа кво. Няма да си седна на задника в някоя панелка и да се надявам. Няма да се надявам. Няма да се надявам на това, че ще свикна, или пък на това, че отнякъде нещо ще дойде и ще ме намери, или пък на това, че някой друг е виновен, че обстоятелствата са ме притиснали и съм нямала избор, освен така да постъпя; защото не може на осемнайсет да съм разбирала концепцията, че човек избор има винаги, а на 21 да реша да не я схващам просто защото така ми е угодно.

Вместо това ще си стана от задника и ще се боря. Ще късам същия тоя задник от работа. Ще ме болят очите от четене. Ще ме боли главата от вълнение. Ще ме болят ръцете от падане и ставане. Обаче ще се боря. Ще вървя. 

Няма на нищо да се надявам.

Борбата не е надежда. Борбата е отчаяние. И ако надеждата си отива последна, то е защото единствено след нея идваш ти - и повече нищо друго не ти трябва.

Една от амбициите ми във връзка с методите за оцеляване е да успея да прочета всичките си любими книги толкова много пъти, че да ги зная наизуст. Така никога вече няма да ми се налага да страдам от нуждата да избера кои точно томове да сложа в куфара си следващия път.