нерядко се чудя как е възможно там, където всичко съм изгубила и виждам само кухи сгради, някакви хора нещо да откриват и да се дивят.
минавайки от хабитат в хабитат, накрая се намираме да пируваме върху нечии тленни останки и в това няма нищо чудно. ние практически вървим, движим се по гробовете на отдавна загинали наши събратя Хамлети и Фаустовци.
Но нещо друго исках да кажа.
Не ми се върви по гробове сега.
Мислите ми все се отвяват към някакъв блян като към Обетованата земя и аз не се съпротивлявам ни най-малко. Но ми е чудно. И странно. Колко много пъти можем да заровим и да отгледаме наново надеждите си и как всеки от нас си има този специален вид пестициди, напоителни системи и изкуствена тор, и така надеждите избуяват, избуяват, и ето ти цял рай от прекрасни цветни ГМО надежди.
Аз имам само един вид вода и един вид въздух за моите.
Не зная нито колко чисти, нито колко полезни, нито колко органични са те, но зная, че при никой друг въздух, с никоя друга вода, при никакви наторявания и пестицидения никаква надежда в мен не пониква.
Нека стане чудо.
Очаква ме един месец, който би трябвало да е далеч не толкова лош.
След това ме очаква кандидатстване. Поредното. Надявам се, последното и се надявам на това в по-добрия смисъл.
Но и опустяването на душите ни, досущ като опустяването на градовете, открива нови хоризонти за скиталците върху гробовете на предшествалите ги. Дали в душите, както в градовете ни, има по нещичко, което, било то порутено и опожарявано стотици пъти, продължава да стои като реликва и да чака, и да свети, и да мами изгубените и намерените към себе си?
Минава четири през нощта в родна България и много ми се иска да вярвам, че е така. И все не мога да спра да си мисля как всеки турист винаги първо търси стария град.
И в мене си имам стар град. И го пазя. Не харесвам, когато се рушат реликви.
we never learned to leave.
0 коментара:
Публикуване на коментар