слънчева гърция
красива софия
малка задимена стая на последния етаж
въздух от парфюми
отдавнашна варна
солен пясък
тъмен театър
тежки завеси - червени и топли
полузапомнен сън
пълна съм със спомени, а не създавам никакви в момента. живея чрез остатъчния вкус на лятото. октомври никога не е бил моят месец.
наскоро открих за пръв път колко места съществуват в интернет, където са качвани мои снимки, за които не знам, че съществуват, и са правени преди векове.
веднага след това открих, че същото правило важи също извън интернет и извън снимките.
изглежда паралелно на тесния видим свят, който обитавам, съществуват доста други версии, зад всяко чуждо лице се спотайва вселена от истории на живота ми, до които очевидно нямам достъп и едва ли ще ги проумея. мога само да се моля по-рядко да ми се изпречва напречен разрез на нечий чужд мозък. доста натоварващо е да осъзнаваш какви изкривени мисли си породил в някоя глава.
смътно си спомням как някога, отдавна, една учителка по философия каза по повод темата за споделянето, че то е безсмислено като идея и абсолютно никой никога не би могъл, дори хипотетично, дори мислено, дори наполовина да се постави в нашите обувки и да види света такъв, какъвто ние го виждаме от дупката, в която сме заврени. освен може би майките ни, добави после, но те не влизали в сметката.
пътувай, пътувай. преследвай химерите. гони птиците. бягай след влаковете. важното е не толкова да знаеш накъде, колкото да си наясно защо. да знаеш само какво оставяш като диря след себе си.
да знаеш само колко струва всяко твое пресичане на улицата, всяко твое преминаване по релсите, всяко задавено вдишване и нервен смях в отчаяната борба за въздух, която водиш.
Къде отиваш? Не, сериозно, къде? При изящната архитектура? При експлозията от удоволствие под небцето ти? При омайното забвение, което ще намериш вечерта под някоя маса, неспособен да си спомниш името си?
Какво си мислиш, че правиш изобщо? Град след град, вяра след вяра, лъжа след лъжа: винаги надеждата за следващия път. Защо да се спираш някъде задълго, ако там липсва нещо от всичките неща, които искаш ти? Защо да се стараеш за нещо някъде, след като там никой нищо не ти предлага? Грешното място, грешното време, грешните обстоятелства.
грешен си единствено ти.
ако преместиш гаргата от дървото в златната клетка, тя няма да стане вълшебния славей от приказката, нали?
по-добре й дай дърветата. дай й свободата да си е у дома. и тя ще си намери сама в кой сюжет да влезе.
така че грешно си разбрал. не е важно къде си. важно е обаче какво правиш там. какво правиш. какво правиш.
"Една лошокачествена литература ни говореше някога за нуждата да избягваме от живота. Разбира се, човек избягва чрез пътуване, търсейки простора. Но не намира простора. Просторът се създава. И бягството никога никъде не е водило."
има моменти, в които можеш да говориш само на един език
и други такива, когато можеш да викаш на всеки език
но не и на своя
и има моменти, в които ти се струва, че небето над теб ражда смисъл
за всичко и всеки и всичко и всеки и всичко
и има такива, в които си сам с бялата светлина на монитора
и не можеш да родиш сам смисъл дори за себе си
колко добре, че са думите, защото има толкова хиляди и милиони неща, които знам, че никога няма да направя, но така ми олеква да говоря за тях
има моменти, в които знаеш, че трябва да пишеш
и с всяка дума
и с всеки интервал
и с всяка черна овална, права, крива, геометрична форма
се завръща всичко
и небето, и лятото, и хлъзгавата реалност край тебе, и първото сътворение, и последния потоп на морето върху пясъка, и празните резонанси на чужди китари във въздуха, по площадите, по кривите павирани улици на туристическите градове, и всяко нещо някак си
някак си си идва на мястото.
и така
докато не сложиш точката.
"Защото надеждата, колкото и невероятно да звучи, е равносилна на примирението."
~ Албер Камю
и тъй като е хубаво да не забравяме светлото си минало, нека започна поста си с един хубав линк към един пост, който някога имах щастието да чуя прочетен по радиото, за да може сега този запис да продължава да ми налива акъл в главата, когато взема че си помисля, че много съм поумняла за пет години.
На осемнайсет знам всичко. На осемнайсет съм напълно наясно какво искам да правя с живота си.
На осемнайсет разполагам с всички нужни светли представи за света и с всички основни философски концепции.
Също така - с достатъчно малко багаж, достатъчно устремно желание да тичам във всяка възможна посока.
И разбира се хората не са толкова важни. Те са интересни, също така ги има навсякъде, така че няма защо да се притеснявам твърде, че може да остана сама.
Изобщо, на осемнайсет нещата се случват лесно, стига някак си да стигне до теб проникновението, че няма завинаги да се чувстваш така и е добре да грабнеш момента и да направиш всички основни главоломни и животоспасяващи решения, преди да си затънал в отношения, връзки, морални дилеми и естествено огромния страх, че друг шанс няма да получиш.
Ако пък не успееш, то тогава правиш като мен и отбраняваш Дон-Кихотовата си вяра в неща, които не си способен да аргументираш, защото вярата, противно на модерната цинична идея, не изисква никакви аргументи, за сметка на това често дава задоволителни резултати.
И тъй като много дълго време не предприех нито едно отчаяно действие (вече сме големи и й е минало времето на отчаяната решителност), ето ме сега в нямата среда на нищото.
Много голям е въпросът, както казват моите съграждани, и ся кво.
Ами ще ти кажа кво. Няма да си седна на задника в някоя панелка и да се надявам. Няма да се надявам. Няма да се надявам на това, че ще свикна, или пък на това, че отнякъде нещо ще дойде и ще ме намери, или пък на това, че някой друг е виновен, че обстоятелствата са ме притиснали и съм нямала избор, освен така да постъпя; защото не може на осемнайсет да съм разбирала концепцията, че човек избор има винаги, а на 21 да реша да не я схващам просто защото така ми е угодно.
Вместо това ще си стана от задника и ще се боря. Ще късам същия тоя задник от работа. Ще ме болят очите от четене. Ще ме боли главата от вълнение. Ще ме болят ръцете от падане и ставане. Обаче ще се боря. Ще вървя.
Няма на нищо да се надявам.
Борбата не е надежда. Борбата е отчаяние. И ако надеждата си отива последна, то е защото единствено след нея идваш ти - и повече нищо друго не ти трябва.
Една от амбициите ми във връзка с методите за оцеляване е да успея да прочета всичките си любими книги толкова много пъти, че да ги зная наизуст. Така никога вече няма да ми се налага да страдам от нуждата да избера кои точно томове да сложа в куфара си следващия път.
всъщност пуша много, макар че се старая да пуша малко.
и губя времето си в питане как да го прекарам, макар че много добре зная.
всъщност за нищичко никой не ми е виновен, освен аз самата, но не е нормално от толкова много време да не спирам да преча на себе си, освен ако не съм се обидила по много лош начин, който не мога да си простя.
ще трябва да поговорим и да изясним нещата.
никога няма само един виновен.
така че ако аз съм причинила зло на себе си, съвсем логично, виновни сме и двете.
Излизайки от рамката
не се оглеждай никога назад
Ако зад тебе магистралите
и блоковете чуят
каква небивала омраза
ги заплашва
ръцете им
студени и бетонни
ще те сграбчат
преди безсънното ти тяло
да се хвърли
от прозореца
Когато
под ноктите ти пясъкът скрибуца
и те буди
и в очите ти израстват метеори
които се разбиват под завивките
не си възможен повече
не тук
не скришом
не така
Хвърли се
от прозореца
внезапно
бързо
тихо
и не поглеждай никога
назад.
N.B.: това е метафора. не се хвърляйте от прозореца. ще се нараните.
Сама да тръгна някъде не мога.
Сама да се изправя пред света
измисления път
човек
и бог
под който две реки и две сърца
и две небета -
никога не стигат
не съм способна.
Тръгнала сама
когато късно вечер се опомня
под похлупака
на най-чуждата земя
с най-чуждите очи под моя поглед
с най-непозната длан във моята ръка
във миг през хиляди бездомни километри
отправям взор назад
назад нощта мълчи.
Но някъде
изпод таван от вятър
иззад иззидани с безмълвие стени
измежду съскащите клони
с малка вяра
изпод отдавнашни планински снегове
и куполи от тежък морски пясък
опустяването на един град е интересно явление.
нерядко се чудя как е възможно там, където всичко съм изгубила и виждам само кухи сгради, някакви хора нещо да откриват и да се дивят.
минавайки от хабитат в хабитат, накрая се намираме да пируваме върху нечии тленни останки и в това няма нищо чудно. ние практически вървим, движим се по гробовете на отдавна загинали наши събратя Хамлети и Фаустовци.
Но нещо друго исках да кажа.
Не ми се върви по гробове сега.
Мислите ми все се отвяват към някакъв блян като към Обетованата земя и аз не се съпротивлявам ни най-малко. Но ми е чудно. И странно. Колко много пъти можем да заровим и да отгледаме наново надеждите си и как всеки от нас си има този специален вид пестициди, напоителни системи и изкуствена тор, и така надеждите избуяват, избуяват, и ето ти цял рай от прекрасни цветни ГМО надежди.
Аз имам само един вид вода и един вид въздух за моите.
Не зная нито колко чисти, нито колко полезни, нито колко органични са те, но зная, че при никой друг въздух, с никоя друга вода, при никакви наторявания и пестицидения никаква надежда в мен не пониква. Нека стане чудо.
Очаква ме един месец, който би трябвало да е далеч не толкова лош.
След това ме очаква кандидатстване. Поредното. Надявам се, последното и се надявам на това в по-добрия смисъл.
Но и опустяването на душите ни, досущ като опустяването на градовете, открива нови хоризонти за скиталците върху гробовете на предшествалите ги. Дали в душите, както в градовете ни, има по нещичко, което, било то порутено и опожарявано стотици пъти, продължава да стои като реликва и да чака, и да свети, и да мами изгубените и намерените към себе си?
Минава четири през нощта в родна България и много ми се иска да вярвам, че е така. И все не мога да спра да си мисля как всеки турист винаги първо търси стария град.
И в мене си имам стар град. И го пазя. Не харесвам, когато се рушат реликви.
