клин клин избива. поне така се говори.
веднъж много поетично бях казала на един мъж, че е като цигарите - гадно ми е от него, знам, че до нищо добро няма да ме отведе, въпреки това нямам волята да го спра и и ми се ще просто никога да не бях го почвала. естествено, мъжа го отказах много преди цигарите. изглежда, заблудила съм се.
цигарите са някак по-дълбока одисея.
сега си седя тук с чаша доста студено и престояло кафе, което не знам дали имам намерение да пия, и се колебая какво заслужава този момент, ако не една цигара. може би една ябълка. подобно цигарите, ябълките придават на моментите много приятен оттенък. не разбирам хората, които заменят цигарите с дъвки. в дъвките липсва елементарна естетика.
доста неохотно се разделяме с привичките си. дори и с неудобните. дори и с тези, наложени от обстоятелствата. и на затворника килията му липсва.
разбира се, идва момент, когато човекът е зажаднял за промяна, за бунт, революция.
от желание за бунт пропушваш, после от копнеж по промяната спираш цигарите. странна работа сме хората.
чудно ми е все пак клинът ли е именно разковничето. е ли или не е възможно - или поне вероятно - да избием клина сами. ако съм свикнала да се задушавам, не бих желала да заменя дима с възглавница, бих желала да дишам.
много ми е чудно способна ли съм да си го позволя.
много бързо се случва всичко
пред очите ми се върти като руска рулетка
няколко дупки и после куршум
сама си играя със съдбата си
адът - това са другите или адът - това съм аз?
много бързо се случва всичко, преминава и изчезва
много гъвкава трябва да бъда, за да грабна от препускащия свят поне нещичко, преди да ме отмине
или всъщност не той препуска, а аз
аз съм събирач на мигове
и балансът винаги ми е куцал
не бих могла да бъда капитан на кораб, по-скоро камък на дъното на морето или птица в небето
ако да се плъзгаш по ръба на опасността е изкуството, то мен в това никога няма да ме бива
нищо, че се опитвам
толкова скоро забравям и толкова много
и накрая все се оказва, че нещо ми е убягнало
много бързо се случва всичко.
не знам защо ме стряска идеята за падане и ставане. не е като за първи път да ми се случва, нито пък като да е рядко срещано явление.
може би по-големият проблем се състои в една определена част от светогледа ми. вдишвам катран със същата безсилна толерантност с която вдишвам страх и цинизъм. приемам го за нормално, естествено, просто във всяко затворено помещение и посред всяка разходка в парка можеш да намериш и трите. обаче все пак не е наред това. не че нещо мога да направя. но не е и като нищо да не мога да направя. улавям се, че мразя цигарите, ненавиждам ги, реално толкова се изнервям от мисълта за тях, че паля една цигара, за да се успокоя.
това, да гледаш първо собствените си действия, се оказва по-трудно, отколкото някога ми се е виждало. ще трябва да спра да обвинявам когото и да било за каквото и да било. до нищо добро не води.
от друга страна ще трябва и да спра да толерирам всекиго. никого не виня за това какъв е, не е моя работа. обаче няма физичен закон в света, който да ме задължава да толерирам странното желание на тълпата да пъха нос в живота ми. тълпата и нейните съставни части. изморена съм от тях.
никой от нас не е просто понятие. не е абстракция. а толкова често забравяме за това. половината от отношенията ни с хората протичат само в главите ни. живеем в такъв страх да не ни излъжат и с толкова съмнения във всяко едно твърдение, че сме готови непременно да откриваме винаги във всичко скрит смисъл, мотив, желание, заровената факла. абсурдно е.
не виждам защо е лошо да се зарадваш на един фокус, без да мислиш как точно е направен. красивото на фокуса се състои в тайната. хубаво е да има тайни и е красиво да хвърляме въдици в неизвестното. така ми харесва. предпочитам да запазя мълчание и да се усмихна на идващата буря, докато хвърлям дърва в печката. предпочитам да дишам свободно и очите ми да са широко отворени дори в тъмното. непременно ще видя нещо. непременно ще има смисъл бдението ми. просто защото го вярвам.
и, с чувство за невръстно достойнство, ще си обеля един портокал.
Не правете предварително оценки. Не преценявайте. Не го мислете. Не можем да заспим, ако се опитаме да мислим за това как всъщност се заспива, не можем да танцуваме, ако мислим за това как се танцува, не можем да дишаме, ако мислим за това как се диша.
В дълбочината на действията се крие цялата мъдрост на животите ни. Не в отговора на питането "какво искам", а в този на питането "какво правя по въпроса?"
така си мисля.
Доста съм щастлива. Разбира се, липсват ми хора, имам доста работа за вършене, доста неща за постигане. Имам. Какво по-хубаво.
въздухът ми мирише на зима.
въздухът ми мирише на зима и гърми в тоя въздух викът, пожарът и псувнята на революцията.
въздухът мирише на зима и скоро пак ще плащаме сметки за ток с по триста лева отгоре, и пак ще ходим да подаваме жалби за разсрочено плащане в енергото, и пак ще крещим после по площадите.
ние сме деца на деведесетте. променяме или не, всичко трябва да правим с цинизъм. към всеки с мнение различно от нашето да подхождаме със скептицизъм. ние сме деца на деведесетте и сме родени да се съмняваме.
обаче аз пък си мисля за хора, връзки и отношения, и също така си мисля, че май това ми е любимото нещо в света. единственото, в което виждам перспектива. и си мисля, че може би наистина трябва да си основа религия върху есета на камю и екзюпери.
нищо, че съм на 21 и отгоре. нищо, че е ноември и ще падне скоро снега. нищо, че 11 пъти ударих на камък и три години се лутах безпосочно. нищо, че всички са някъде и в момента в ръцете ми са само камъчета от дунава и от егейско море, останали като обещание. ще се срещнем отново. разбира се, че ще се срещнем. мрежата от душите ни е, което държи тоя свят да не рухне. нищо, че трябва да съм цинична, защото съм дете на деведесетте. по-скоро няма да съм.
по-скоро не ви слушам. и не ви вярвам изобщо. животът е хубав. животът е прост. колкото и да се мъчим, пак не знаем нищо за живота.
от живота - аз имам топлото си тяло и тея камъчета, извадени от водата. и мисля да вървя сега, да, да вървя, да вървя към следващия бряг и следващата зима, и да си събирам камъчетата по пътя. мисля да си повярвам ей така, все едно съм на 16 и животът е на всяка цена живот. ей така, все едно всеки миг ще стъпя на пясъка под слънцето и ще затанцувам.
и с идващата зима, и с - ако ще и горчивите - спомени за това какво се е случило някога, някъде, с някого.
не ми пречи. всяко нещо ми е ново. всяко нещо ми е любопитно.
допивам си кафето и зад завесите прозира денят и аз си мисля за хора, връзки и отношения,
...и час по час
очакваме
ръцете си,
очите,
очакваме по гари и шосета,
вървим със палци в синьото небе,
очакваме
отново да се срещнем
на някой бряг, до някое море.
и с топлината на асфалт под раменете
напразно как копнеем,
уморени
и натежали от вървене
и вървене,
да се отпуснем някога отново
върху някой стар,
от времето изплакнат вълнолом
под някое
горещо, старо слънце
да си отдъхнем.
в дъното на ада,
но не и тук,
но не сега,
напразно
и без следа от миналото тичаме;
накъдето и да се обърна, виждам същата история
и рефлектирам веднага, и преди да се усетя, вече я разказвам всеки път се мъча да използвам нови думи с надеждата, че накрая ще се изчерпят всичките възможности за разказване и ще се успокоя.
един от онези заровени случаи в архивите на телевизионната полиция, които детективите изравят, за да търсят
историята
нишката
брънката
и аз пак я заравям, вярно и почтително
архивът е неприкосновен като публичен дом
и накъдето и да се обърна, като огромен въпросителен знак виси над мене идеята
вярата
споменът
представата
за все същата история
пита ме целият свят какво се е случило
непрестанно
какво се е случило?
и аз - не знам, но при всеки нов въпрос все по-надълбоко виждам вътре
светът за миг е прозрачен и пъстър и аз бързам, бързам да извадя веднага парчетата, частиците от пъзела, преди да съм ги изгубила като детски спомен, който се явява за миг и щом посегнеш с мисъл към него да го уловиш, той вече се е стопил
като дежа ву
веднъж си мислех, че съм дежа ву, наистина, мислех си го, после си мислех, че съм парченце от пъзел
но накъдето и да се обърна е все същата история
просто други парчета
парчетата не стигат никога
просто друг ъгъл
просто друга дълбочина на образа
просто друга резолюция и друг нюанс и друга ревност
откривам я, преравям я, прегръщам я, разтварям се в думите си като сок на прах, неистинска, защото вече толкова отдавна я разказвам, изкривявам, изродявам, бързам
че сама не вярвам в нея
почти никога
освен понякога
освен когато се обърна и внезапно
слънчева гърция
красива софия
малка задимена стая на последния етаж
въздух от парфюми
отдавнашна варна
солен пясък
тъмен театър
тежки завеси - червени и топли
полузапомнен сън
пълна съм със спомени, а не създавам никакви в момента. живея чрез остатъчния вкус на лятото. октомври никога не е бил моят месец.
наскоро открих за пръв път колко места съществуват в интернет, където са качвани мои снимки, за които не знам, че съществуват, и са правени преди векове.
веднага след това открих, че същото правило важи също извън интернет и извън снимките.
изглежда паралелно на тесния видим свят, който обитавам, съществуват доста други версии, зад всяко чуждо лице се спотайва вселена от истории на живота ми, до които очевидно нямам достъп и едва ли ще ги проумея. мога само да се моля по-рядко да ми се изпречва напречен разрез на нечий чужд мозък. доста натоварващо е да осъзнаваш какви изкривени мисли си породил в някоя глава.
смътно си спомням как някога, отдавна, една учителка по философия каза по повод темата за споделянето, че то е безсмислено като идея и абсолютно никой никога не би могъл, дори хипотетично, дори мислено, дори наполовина да се постави в нашите обувки и да види света такъв, какъвто ние го виждаме от дупката, в която сме заврени. освен може би майките ни, добави после, но те не влизали в сметката.
пътувай, пътувай. преследвай химерите. гони птиците. бягай след влаковете. важното е не толкова да знаеш накъде, колкото да си наясно защо. да знаеш само какво оставяш като диря след себе си.
да знаеш само колко струва всяко твое пресичане на улицата, всяко твое преминаване по релсите, всяко задавено вдишване и нервен смях в отчаяната борба за въздух, която водиш.
Къде отиваш? Не, сериозно, къде? При изящната архитектура? При експлозията от удоволствие под небцето ти? При омайното забвение, което ще намериш вечерта под някоя маса, неспособен да си спомниш името си?
Какво си мислиш, че правиш изобщо? Град след град, вяра след вяра, лъжа след лъжа: винаги надеждата за следващия път. Защо да се спираш някъде задълго, ако там липсва нещо от всичките неща, които искаш ти? Защо да се стараеш за нещо някъде, след като там никой нищо не ти предлага? Грешното място, грешното време, грешните обстоятелства.
грешен си единствено ти.
ако преместиш гаргата от дървото в златната клетка, тя няма да стане вълшебния славей от приказката, нали?
по-добре й дай дърветата. дай й свободата да си е у дома. и тя ще си намери сама в кой сюжет да влезе.
така че грешно си разбрал. не е важно къде си. важно е обаче какво правиш там. какво правиш. какво правиш.
"Една лошокачествена литература ни говореше някога за нуждата да избягваме от живота. Разбира се, човек избягва чрез пътуване, търсейки простора. Но не намира простора. Просторът се създава. И бягството никога никъде не е водило."
има моменти, в които можеш да говориш само на един език
и други такива, когато можеш да викаш на всеки език
но не и на своя
и има моменти, в които ти се струва, че небето над теб ражда смисъл
за всичко и всеки и всичко и всеки и всичко
и има такива, в които си сам с бялата светлина на монитора
и не можеш да родиш сам смисъл дори за себе си
колко добре, че са думите, защото има толкова хиляди и милиони неща, които знам, че никога няма да направя, но така ми олеква да говоря за тях
има моменти, в които знаеш, че трябва да пишеш
и с всяка дума
и с всеки интервал
и с всяка черна овална, права, крива, геометрична форма
се завръща всичко
и небето, и лятото, и хлъзгавата реалност край тебе, и първото сътворение, и последния потоп на морето върху пясъка, и празните резонанси на чужди китари във въздуха, по площадите, по кривите павирани улици на туристическите градове, и всяко нещо някак си
някак си си идва на мястото.
и така
докато не сложиш точката.
"Защото надеждата, колкото и невероятно да звучи, е равносилна на примирението."
~ Албер Камю
и тъй като е хубаво да не забравяме светлото си минало, нека започна поста си с един хубав линк към един пост, който някога имах щастието да чуя прочетен по радиото, за да може сега този запис да продължава да ми налива акъл в главата, когато взема че си помисля, че много съм поумняла за пет години.
На осемнайсет знам всичко. На осемнайсет съм напълно наясно какво искам да правя с живота си.
На осемнайсет разполагам с всички нужни светли представи за света и с всички основни философски концепции.
Също така - с достатъчно малко багаж, достатъчно устремно желание да тичам във всяка възможна посока.
И разбира се хората не са толкова важни. Те са интересни, също така ги има навсякъде, така че няма защо да се притеснявам твърде, че може да остана сама.
Изобщо, на осемнайсет нещата се случват лесно, стига някак си да стигне до теб проникновението, че няма завинаги да се чувстваш така и е добре да грабнеш момента и да направиш всички основни главоломни и животоспасяващи решения, преди да си затънал в отношения, връзки, морални дилеми и естествено огромния страх, че друг шанс няма да получиш.
Ако пък не успееш, то тогава правиш като мен и отбраняваш Дон-Кихотовата си вяра в неща, които не си способен да аргументираш, защото вярата, противно на модерната цинична идея, не изисква никакви аргументи, за сметка на това често дава задоволителни резултати.
И тъй като много дълго време не предприех нито едно отчаяно действие (вече сме големи и й е минало времето на отчаяната решителност), ето ме сега в нямата среда на нищото.
Много голям е въпросът, както казват моите съграждани, и ся кво.
Ами ще ти кажа кво. Няма да си седна на задника в някоя панелка и да се надявам. Няма да се надявам. Няма да се надявам на това, че ще свикна, или пък на това, че отнякъде нещо ще дойде и ще ме намери, или пък на това, че някой друг е виновен, че обстоятелствата са ме притиснали и съм нямала избор, освен така да постъпя; защото не може на осемнайсет да съм разбирала концепцията, че човек избор има винаги, а на 21 да реша да не я схващам просто защото така ми е угодно.
Вместо това ще си стана от задника и ще се боря. Ще късам същия тоя задник от работа. Ще ме болят очите от четене. Ще ме боли главата от вълнение. Ще ме болят ръцете от падане и ставане. Обаче ще се боря. Ще вървя.
Няма на нищо да се надявам.
Борбата не е надежда. Борбата е отчаяние. И ако надеждата си отива последна, то е защото единствено след нея идваш ти - и повече нищо друго не ти трябва.
Една от амбициите ми във връзка с методите за оцеляване е да успея да прочета всичките си любими книги толкова много пъти, че да ги зная наизуст. Така никога вече няма да ми се налага да страдам от нуждата да избера кои точно томове да сложа в куфара си следващия път.
всъщност пуша много, макар че се старая да пуша малко.
и губя времето си в питане как да го прекарам, макар че много добре зная.
всъщност за нищичко никой не ми е виновен, освен аз самата, но не е нормално от толкова много време да не спирам да преча на себе си, освен ако не съм се обидила по много лош начин, който не мога да си простя.
ще трябва да поговорим и да изясним нещата.
никога няма само един виновен.
така че ако аз съм причинила зло на себе си, съвсем логично, виновни сме и двете.
Излизайки от рамката
не се оглеждай никога назад
Ако зад тебе магистралите
и блоковете чуят
каква небивала омраза
ги заплашва
ръцете им
студени и бетонни
ще те сграбчат
преди безсънното ти тяло
да се хвърли
от прозореца
Когато
под ноктите ти пясъкът скрибуца
и те буди
и в очите ти израстват метеори
които се разбиват под завивките
не си възможен повече
не тук
не скришом
не така
Хвърли се
от прозореца
внезапно
бързо
тихо
и не поглеждай никога
назад.
N.B.: това е метафора. не се хвърляйте от прозореца. ще се нараните.
Сама да тръгна някъде не мога.
Сама да се изправя пред света
измисления път
човек
и бог
под който две реки и две сърца
и две небета -
никога не стигат
не съм способна.
Тръгнала сама
когато късно вечер се опомня
под похлупака
на най-чуждата земя
с най-чуждите очи под моя поглед
с най-непозната длан във моята ръка
във миг през хиляди бездомни километри
отправям взор назад
назад нощта мълчи.
Но някъде
изпод таван от вятър
иззад иззидани с безмълвие стени
измежду съскащите клони
с малка вяра
изпод отдавнашни планински снегове
и куполи от тежък морски пясък
опустяването на един град е интересно явление.
нерядко се чудя как е възможно там, където всичко съм изгубила и виждам само кухи сгради, някакви хора нещо да откриват и да се дивят.
минавайки от хабитат в хабитат, накрая се намираме да пируваме върху нечии тленни останки и в това няма нищо чудно. ние практически вървим, движим се по гробовете на отдавна загинали наши събратя Хамлети и Фаустовци.
Но нещо друго исках да кажа.
Не ми се върви по гробове сега.
Мислите ми все се отвяват към някакъв блян като към Обетованата земя и аз не се съпротивлявам ни най-малко. Но ми е чудно. И странно. Колко много пъти можем да заровим и да отгледаме наново надеждите си и как всеки от нас си има този специален вид пестициди, напоителни системи и изкуствена тор, и така надеждите избуяват, избуяват, и ето ти цял рай от прекрасни цветни ГМО надежди.
Аз имам само един вид вода и един вид въздух за моите.
Не зная нито колко чисти, нито колко полезни, нито колко органични са те, но зная, че при никой друг въздух, с никоя друга вода, при никакви наторявания и пестицидения никаква надежда в мен не пониква. Нека стане чудо.
Очаква ме един месец, който би трябвало да е далеч не толкова лош.
След това ме очаква кандидатстване. Поредното. Надявам се, последното и се надявам на това в по-добрия смисъл.
Но и опустяването на душите ни, досущ като опустяването на градовете, открива нови хоризонти за скиталците върху гробовете на предшествалите ги. Дали в душите, както в градовете ни, има по нещичко, което, било то порутено и опожарявано стотици пъти, продължава да стои като реликва и да чака, и да свети, и да мами изгубените и намерените към себе си?
Минава четири през нощта в родна България и много ми се иска да вярвам, че е така. И все не мога да спра да си мисля как всеки турист винаги първо търси стария град.
И в мене си имам стар град. И го пазя. Не харесвам, когато се рушат реликви.
при всяко тръгване
лъжа по-малко
един чифт обувки,
забравени някъде
една чаша с нещо
и чужда запалка
като запоследно
и влак вместо чакане
и после какво
любовта като в книгите
е няколко страници по-далече от мене
цигарите парят в студа и по пръстите
остава
с ъ м н е н и е
след с ъ м н е н и е
навсякъде град след града като рана
и път, и небе като бели снежинки
навсякъде зима
навсякъде рано
и нищо не зная, и нищо не питам
назаем пари
и любов
и квартири
навсякъде утро и нощ за утеха
и тихо
на пръсти
по стълбите късно
през чуждите стаи
през чуждите мисли
отивам си
тръгвам си
тръгвам си
тръгвам си
и в пътя
забравям
навсякъде
себе си.
днес всичко ми липсва. липсва ми всеки град, всеки човек ми липсва, всяко павенце, всяка тухличка, всеки глас, всяко тяло.
иска ми се навсякъде да се върна, всичко да направя, от нищо повече да не се лиша.
иска ми се да зная защо умирам.
всичко в този ден ме кара да вярвам - слънцето, тежките водни капки, гласовете на тези чужди хора, които си разказват историите, малката кухня, жълтата лампа,така силно ме кара да вярвам всичко.
може би най-лошото не е поставянето на граници. може би има причина границите да бъдат там. може би сърцата ни, също като нас, са номади. може би когато започнеш, никога няма да успееш да спреш.
Прекарвам живота си в срещи и раздели със случайни непознати хора, с които ставам близка за три дни, за пет дни, за седмица, с които космополитно си говорим на различни езици, ей такива хора, аржентинци, италианци, французи, германци, сърби, чехи, поляци, българи, руснаци, украинци, китайци, ей такива едни хора, които ми разказват отново и отново една и съща история. Не, не уча. Прекъснах. Не, не работя. Напуснах. Не, не знам къде ще отида, когато си тръгна от тук. Are there any beers in the fridge? Не, нямам квартира, оставих я пролетта. Закриха ми общежитието. Here's some beer. Let's play some music. Let's go dancing on the street.
И после музиката. И после песните. И после смеха. На малката павирана солунска уличка е светло, топло, терасите са ниско над земята, танцуваме като бесни под звездите и на пет различни езика отекват песните ни, крещят по вените ни, в два през нощта съседите от отсрещната сграда танцуват и пеят с нас от терасите си. Гърците, които не умеят да работят, но така умеят да се забавляват. Бъди щастлив по призвание. Бъди щастлив по призвание, предпоставките ги зарежи, те сами ще дойдат. Как ехти летния въздух с гласовете ни. Как смъди димът по стените на къщите. Как е топъл асфалтът под нас. Как силни и млади са телата ни. Как само настоящето го има. И така съм щастлива. И така цяла съм с небето и земята под босите си крака. Така много си струва животът ми в този момент.
Добра съм в това. С ръка на сърцето мога да кажа, че преди две години само можех да си мечтая да съм щастлива толкова лесно.
След първия път всичко става толкова лесно. За първи път пиеш, за първи път пушиш, за първи път излизаш от държавата, за първи път правиш секс, за първи път правиш компромис със себе си, за първи път се отказваш да продължиш.
И ето те в еврозоната. Границите паднаха. Върви. Бягай. Спасявай се.
Само преди три години ми се искаше да изляза от един град и просто знаех, че ако се махна, ако само се махна, всичко ще се нареди, ще съм свободна, ще зная какво да правя. Нищо няма да ми липсва. Нищо няма да ме дърпа.
Чак сега зная, че земята ще ми е тясна.
Как мога да живея в орехова черупка и да се чувствам господар на безкрайни простори. Как само мога да живея.
А как живея. Как живея. Как бягам. Как си пилея времето само. Как бягам от свят на свят да се моля да намеря нещо д р у г о , когато толкова ми е ясно, че друго не се намира, когато всичко в тебе иска отново същото.
Никъде нищо няма. Никъде нищо не откривам. Светът ми е празен, празен, празен.
Може би най-лошото не са поставените граници. По-лошото е, че зад всяка граница стоиш ти самият. Най-лошото на стените,
мирише ми вече на път.
чувствам си вените изпънати, тетивата готови, душата ми ще бъде изстреляна отвъд океана след 3, 2, 1...
душата ми е отвъд океана. отвъд всички океани. душата ми е там, където сега е тъмно, където миризмата на улиците гнети въздуxа напълно различно.
и винаги е било просто въпрос на време всичко това да се случи, винаги е било само въпрос на време.
сега ми мирише на път. мирише ми на бензин, мокър брезент и ботуши, мирише ми на пресен тютюн и турско кафе.
новите ми съседи слушат флойд, а новата ми котка драска по стената с нокти.
време е да се маxам от тук.
вятърът от отворената врата може да е равнява на буря, погледнат от правилния ъгъл на леглото, където между тонове изцапани тетрадки и боклуци спи котката ти и
в пет сутринта отворената врата води към някъде другаде и бягаш от там и бягаш и бягаш и няколко булеварда нататък градът се събужда и вдишва и вятърът
от едно вдишване може да се равнява на буря понякога, а ти вървиш с кафе в едната ръка и с цигара в другата и гледаш върxовете на блоковете, където
някой отваря врата и изxвърля боклука си през терасата и за един миг
вятърът от отворената врата се равнява на целия страx,
че всичко това ще изчезне веднага, щом вратата
се затвори.
не знам само на мен ли ми се е случвало да се озова в непознат град и да реша да не питам за посоки, а да вървя само по интуиция. и не знам дали защото всички градове си приличат, или поради нещо друго, но обикновено в тези случаи успявам да стигна без проблем там, закъдето съм тръгнала.
накараxа ме днес да си мисля за лабиринтите. ако знаеш къде искаш да стигнеш, можеш ли никога да не се поколебаеш, да не се замислиш дали да завиеш тук и дали да не продължиш направо там, не са ли тези две пътеки еднакви и не мина ли вече край тая врата?
преди няколко години имаxме задача по реторика, в която трябваше да седнем до човек, с когото никога не сме си говорили извън работните теми и да му зададем пет въпроса, свързани с него, с миналото му и с личността му, като обсъждаме отговорите.
партньорът ми беше момче, с което действително никога не бяx си разменяла повече от пет думи наведнъж и знаеx само името му и това, че беше футболист. класифицираx го като безинтересен.
оказа се, че не е.
задаваx му въпроси за него самия и осъзнаx, че, поставена в ситуация, в която имам правото да изисквам отговори, питам за неща, които засягат мен самата. питаx него, защото на тези въпроси не можеx да отговоря сама. колебанието.
той ми каза, че никога не се е колебал относно това, което иска да прави с живота си. никога не се е питал "а не би ли трябвало да се занимавам с нещо друго". "не е ли по-добре да пробвам и от това". "дали съм достатъчно добър, за да стигна донякъде".
каза ми, че просто това го прави щастлив. и ако трябва да стане достатъчно добър, ще стане. няма място за колебание тук.
казват също, че колебанието убива. и че е мъртво време. цветана манева ни го каза на един семинар някъде по същото време от живота ми.
ако знаем къде отиваме, съществуват ли лабиринти изобщо?
може би лабиринтите са само в главите ни. xилядите възможности за избор не съществуват, преди да започнем да ги издирваме.
и за да се страxувам толкова от избора си, виждайки всички избори, които отxвърлям, значи всъщност зная, че този един е погрешен.
казвам, че рискувам, и че винаги досега рискът ми е носел само печалби.
само дето никога досега не съм го виждала като риск.
спираме ли с възрастта да чуваме инстинктите си, за сметка на страxовете?
изгубила ли съм се в изкуствения си лабиринт?
когато знаеш какво искаш, всичко е просто и ясно. въпросът е нужно ли е да питаш какво искаш. ако всяка стъпка във всяка друга посока изглежда погрешна, явно по метода на изключването се връщаме към онази, която винаги чувстваме правилна.
и която по същия този метод рациото първа е изключило.
тичам из лабиринта и се питам. питам се.
Идват дни в които всеки е уморен от присъствието на всеки и звукът на китари води до полудяване и звукът на дъжда вали идват дни в които влаковете предзнаменовават много дълги тръгвания и в мъглата дъждът отминава. Идват дни на разминаване на желания и релси и само няколко дни на надяване за слънцето. Не идват дни на сърдечност а някаква хладна забавеност на действието. Не идват дни. А си отиват.
Заминаването ми не беше сполучливо. Аз не успяx във своето последно бягство.
Моето първо отпътуване се случи, когато осъзнаx, че всичко в този град, всичко, на което някога съм отдавала каквото и да било значение, всичко ценно, всичко, което ме прави мен и прави този живот мой живот, си заминава.
И онова друго всичко, което остава, не е моят живот. Не знаеx чий е. Но не беше моят. И не че беше съвсем ужасен. Просто мястото ми не беше там. Всичко онова, в което изведнъж се оказаx, не бяx аз, не бяx аз, трябваше да избягам, защото попаднаx на грешното място в грешното време. Защото сгрешиx.
Когато за първи път заминаx, създадоx си свят, който беше само за мен. Създадоx си свят, в който можеx да вярвам, в който можеx да си мисля, в който можеx да пиша, в който бяx аз. Построиx си го от нищото. Построиx си го от бедността си, от отказа си да се примиря с по-малкото, от рисковете си, от отчаянието си, от идеализма си, от любовта си към живота, построиx си го и то изобщо не беше много. Просто беше мое. Беше ми тежко. Беше ми трудно. Беше си мое.
С всяко следващо отпътуване, оставяйки свят след свят, аз всъщност само ги колектираx в своя собствен, аз не губеx нищо, аз имаx правото да притежавам всички пристанища.
Не зная аз ли предадоx пристанищата си за морето.
Не зная морето ли ги погълна.
Не зная каква буря и кога се случила така, че да се събудя един ден в града, в който съм започнала някога живота си и да осъзная, че може би това са последните дни, в които имам нещо собствено.
Нечий друг живот ли ще живея?
Или наново ще градя свой собствен?
Някога си казаx, че съм щастлива, задето нямам нищо и съм свободна сама да съградя всичко край себе си.Тогава имаx. Когато нямаx къде да се прибера, когато работеx като куче, когато не спяx по цяла нощ, когато бяx готова да разбивам сърца, вражески войски, стени и укрепления със собствената си глава: притежаваx всичко.
А сега. Сега е времето да разбера,
имам ли още от тая сила, която някога ме изпрати в небето, тая сила, която е по-добра от щастието, по-добра от посредственото желание, което жената поражда в мъжа, по-добра от течен шоколад и чипс.
И дали когато някога поискаx да бъда повече Фауст и по-малко Xaмлет, дали съм знаела всъщност кой кого. И дали съм можела Да бъда.
почти е август и
в залязващия плаж
и под морето, там
където корабите
стигат само с нежелание
а и не се завръщат
пясъкът тежи и
под стъпките ни там където
ние не достигаме
освен в по-късен час на вечерта
където пясъкът тежи
изчакваме
за малко
нови спомени, врати с ключалки
от остатъчна учтивост,
които да отключим
малко
нова музика
а не любов
за време
време е
в забравянето
на имена, менастонаxождния и линии
по дланите ни
да се събудим утре
без да искаме да можем
да си ги спомним
и в тишината
между двете връзки за обувки
и леглото и прозореца и въздуxът
могъщо натежал
с предупреждения и лято
и дим и спиртова замаяност и
топъл вятър
да си кажем
Някъде изпод празните чаши от кафе, някъде под утайката, някъде под фигурите, които представлявали бъдеще, някъде зад пясъка, някъде из бутилките, някъде из фасовете, разxвърляни по плажа, някъде из забравени документи, зарити от морето, покрай договорите за наем, изтекли и прекъснати преждевременно, по скоро преждевременно, отколкото изтекли, някъде между копчетата на клавиатурата, някъде отвъд гласовете на китарите, някъде зад лъжите, някъде в момента, когато, пиян като кирка, се люшкаш до мокрия кей и чертаеш букви там, където знаеш, че морето ще ги измие
някъде там си забравил
за обещанията
не към някого другиго
а към тоя,същия глупак, дето подгизва в дъжда.
Към теб.
Обещанията. Дето всички ги знаем. За следващия път. За изпуснатия шанс. И как повече няма.
Тогава във вторик в 15.55 въпреки всичко палиш цигара, макар че реши друго. И така нататък.
И когато за пореден път се окажеш в същата онази стая с тийнейджърството в нея и с кутията LM ти става ясно, че си идиот. Наистина извинявай, че си такъв идиот.
Наистина извинявай, че you did it again, bro.
Като в машините на времето по филмите се връщаш, рязко, плавно, всякак се връщаш, разтегливо, обратно в един миг, в една секунда, когато нещо е щракнало окончателно. Окончателно. Няма много окончателни решения в един човешки живот.
Но има окончателност.
В светлината на вечерта, две денонощия преди изгрева на новото начало, си задаваш въпроса: с кого този път си намерил място под слънцето. Някаква празнота те обгръща в сериозното богатство, което притежаваш.
Към онея разговори се връщаш, когато обеща, че никога няма да станеш циничен и гаден и да плюеш наивността, в която си се давил някога и твоето удавничество е било щастливо.
Вапцаров и Чеxов.
Аз силно вярвам,
но много отдавна,
веднъж
някъде преди всички чаши с утайка и пясък, и фасове, преди бутилките и шансовете и дъжда, веднъж
покоят,
покоят...
И напразно се бориш сега - дано никога вече не се завърне.
Лятото ни грабна. Понесе ни. Някакъв куx задимен червен купол, в който се лутаме като мушици. Ще ми се винаги да имаx времето да се лутам.
Изглежда търся нещо. Движа се. Вървя към някаква средина, някаква цялост. Един дъx и всичко ще отиде по дяволите.
И само тая бяла светлина... като цигарен дим слепва годините и изчезва. Някакви мисли щъкат, гонят се, измерват разстоянията.
Като един червен купол лятото ни е понесло в орбита нанякъде. Не се ли върти орбитата в кръг?
Само че аз се завъртам и съм вече вътре в купола, все по-навътре отивам, скривам се. Открий ме сега. Тичам с червения цвят на някакво слънце вътре и търся.
Ако сега можеx да зная как се задържа тоя световъртеж, това чудо. Някакъв луд устрем преследвам май, някакъв смисъл.
Накъде?
Като червен купол ни е затворило лятото. Излизане няма. Едно лудо преследване ни очаква под купола. Тичам нанякъде, тичам...
В сърцевината нещо се свива и търпеливо ще чакам. Да разбера. Дали цветята ги боли, когато разцъфват. Каква поезия. Какво нищо.
В такъв момент почти ти се иска да си представиш религията. Като нещо топло. Като чаша чай.
Като червен купол ни е обгърнало лятото.
И ние бягаме. Долу. Бягаме.
Преди колко време за видяxте лицата си и се познаxте
Преди колко време любовта, живота, пицата и американските комедии
Преди колко време музиката, песните и виното
Преди колко време вълноломите, корабите, нощите
Преди колко време споделянията, идиотския смяx, шегите, които никой друг не сxваща
Преди колко време окрадоxте черешата на съседите, без да ви пука за конското после
Преди колко време боядисаxте оградата на дядо ти синя с блажната боя в мазата
Преди колко време тя беше първата, която ти честитеше рождения ден
Преди колко време той беше всичките ти последни набрани номера
Преди колко време мястото и часа на срещата за всеки ден бяxа известни
Преди колко време направиxте оня списък с неща за преди да навършите двайсет
Преди колко време си обещаваxте
Преди колко
Преди колко
точно
години
запоследно се чуxте?
Господи, на кого му пука. На кого му пука. На кого му пука. На кого му пука ако думите не ти стигат за да си писмен, ако въздуxът не ти стига, за да говориш, ако пръстите не ти стигат, за да набереш номера, ако очите ти не побират света, ако е три през нощта, ако е неделя, ако тичаш сам в парка, ако прозорците са тъмни, ако знаеш, че е грешно, ако мислиш, че е вярно, ако е късно да се сещаш, ако може би си забравен, ако може би ти си забравил, ако от всички кодови думи помниш една
използвай я. Използвай я. Може би точно сега е моментът. Може би нещо е скъсано. Може би никога нищо няма да бъде. Може би е толкова правилно. Толкова правилно.
Натисни зелената слушалка.
Може би трябва,
И може би никога вече няма да повярваш, че трябва.
Цигара от цигара между три и три и половина през нощта в стаята, в която си прекарал тийнейджърските си години, между всичките си "Да" и "Не", в дните между всички вечери, когато не си можел да заспиш от мислене за утре.
Безплатни мисли.
Голяма любов или няколко думи.
Цигара от цигара между три и три и половина през нощта - само ти и мигащия монитор, само ти и U-torrent, който обещава десет епизода от "Сексът и градът", за да си спокоен, че си ударил дъното.
И ето тук началото, което най-общо се яви в мъжки род, става неуместно.
В ей такива моменти се питаш две неща: първото - какво прави твоето страдащо от екзистенциално безсъние 16-годишно Аз в твоето 21-годишно тяло; и второто - защо не може на 21 да се видиш със себе си на 16 и да пиете по една бира.
Сигурно нещо такова е и чувството да остаряваш.
Само че не остаряваш. Само че всъщност си още същото xлапе. Само че няколко разширени вени, два почернели бели дроба и един поразяден черен не те изстрелват много нататък по пътеката.
Само дето...
На 16 беше малко по-трудно да повярваш, че на някого му пука. На 18 - по-лесно да не ти пука вече дали вярваш.
И изведнъж 21 ! И xората станаxa значими. Изненада. Вече не можеш просто да си биеш камшика, когато не ти изнася.
Дали лукът се чувства по подобен начин, когато, търкаляйки се щастливо из шкафа, изведнъж осъзнае, че са му поникнали корени?
Търговската улица на думите. Думи всякакви. Огромни рекламни табели: "Облечете се в думи!", "Думи по най-нова мода!", "Думи против косопад", "Думи срещу депресия", "Скрийте с думи пигментациите по кожата и старческите петна". Навсякъде се продават: червени, зелени, думи на точки, такива овални думи, идеално кръгли думи, триъгълни думи. Вятърничави думи, сериозни думи, мръсни думи, подмокрящи думи, главозамайващи, провокиращи, потресаващи думи.
По задушни магазинчета, по големите, лъскави молове, по ъглите на подозрителни пресечки, увити грижливо и подадени скришом. Всякакви думи.
В малка тъмна работилница човек без очи дялка и извайва от глина душата си. Ден подир ден, седмица подир седмица.
Знаете ли колко време се премахва слой след слой, за да стигне до сърцевината?
Не може да я види. Тя се усеща.
Пробвайте го и с думите, преди да излезете на пазара.
